Джон Коннолли - Книга за изгубените неща

— Тя изобщо не може да бъде твоя собственост — отвърнал Дейвид. — Тя не принадлежи никому.

И с тези думи измъкнал меча. Усетил, че ръката му потреперва леко. Гърбушкото само се изсмял.

— Е, добре — рекъл той. — От нея и без това повече полза няма. Само че внимавай и с теб да не стане същото, защото тогава… Дойде ли смъртта за теб, никакъв меч няма да я спре. Мислиш си, че си храбър, ама хайде да те видим как ще се държиш, когато усетиш топлия вълчи дъх и слюнка покапе по гърлото ти, дето ще го прегризат като едното нищо, а? Тогава ще ревеш и ще ме молиш за помощ, ама аз… Пък може би ще ти помогна, какво ще кажеш? Може би…

Я ми кажи името на брат си, тогава ще те отърва от болка и смърт. А на него нищо няма да му се случи, обещавам ти. Това кралство има нужда от крал. И ако се съгласиш на трона да седнеш, ще го оставя жив, друг ще си намеря… време имам още. Не е изтекъл всичкият пясък, както си мислиш. Двамата ще живеете заедно тук, ще управлявате справедливо и почтено. И неразбориите ще отминат. Дума ти давам. Само ми кажи името му!

Сега и виделите изтегления меч стражи се приближавали с насочени оръжия, готови да посекат момчето, посегне ли на краля. Само че монархът вдигнал ръка в знак, че всичко е наред, и ги спрял. Те застинали на място като настървени кучета, всеки миг готови да хукнат напред.

— Слушай, не ми ли го кажеш, веднага се връщам във вашия свят и ще го убия както си спи в люлката, чуваш ли? — заканил се отново Гърбушкото. — Дори и това да е последното нещо, което ще успея да направя. Избирай бързо! Или двамата ще управлявате заедно, или ще умрете поотделно — ти тук, той — там! Друг начин няма.

Дейвид поклатил глава.

— Не. Няма да ти позволя.

— Какво, какво? Нямало да ми позволиш ли?

Гърбушковото лице се сгърчило в необуздан гняв, заедно с думите от устата му изхвръкнали пръски кръв.

— Знаеш ли какво ще ти кажа? Само слушай… — ревнал той, но вече нямал същата сила, личало, че с всеки миг отслабва. — … Ще ти кажа истината за света, където толкова отчаяно се опитваш да се завърнеш. Това е място, където хората страдат, източник на болка, безумства и мъки. Когато го напусна, война бушуваше, градове загиваха сред огън, пепел и дим. Жени и деца умираха, разкъсвани от бомби, пускани от самолети, чиито пилоти също имат съпруги и семейства. Твоят свят се самоубива, самоунищожава се, но най-смешното е, че и преди войната нещата не бяха много по-добри. В нейно лице хората от твоя свят си намират извинение да упражняват скритата в тях жестокост, да убиват, да унищожават себеподобните с най-голяма наглост и безнаказано. Войни е имало преди, ще има и занапред, човеците все така ще се бият, нараняват, осакатяват и предават едни други, защото това е в човешката природа.

Но дори и някак си да успееш да избегнеш войната, момченце, какво друго ти е приготвил животът, знаеш ли? Вече си наясно какво може да му се случи на човек в твоя свят. Ето, той ти отне майката, изсмука здравето й, затри красотата й и я захвърли на бунището като загнил, никому ненужен плод. И други, които обичаш, ще ти бъдат отнети по същия начин, помни ми думите! Ще изгубиш любима, деца. Те ще вехнат и чезнат от някоя незнайна болест и любовта ти няма да е достатъчна да ги спаси. И ти самият ще закъсаш със здравето. Ще остарееш, ще се превърнеш в болнав, хленчещ дъртак. Краката ще те болят, зрението ти ще отслабне, целият ще се сбръчкаш, кожата ти ще увехне. Ще изпитваш страшна болка и никой лекар няма да може да ти помогне. Болести разни ще си намерят уютно, топличко място в организма ти, там ще се размножават и разпространяват, ще те унищожават клетка по клетка, а ти ще се молиш на лекарите да те оставят да умреш, че да спре цялото това мъчение, но няма да го направят, защото е противно на етиката им. И така ще се влачиш, без близки, без приятели, без любим човек топла дума да ти каже и по челото да те погали. А смъртта ще те дебне от сенките в мрака и оттам ще ти маха с косата. Затова разбери: животът, който остави там, изобщо не е живот! А тук можеш да бъдеш крал, аз ще ти помогна да стигнеш до най-дълбоки старини с достойнство и без болка. А дойде ли краят ти, всячески ще го улесня: ще заспиш леко, с усмивка, за да се събудиш в рая на своите мечти, защото всички хора имат свой рай — създаден в бляновете им. И всичко, което искам в замяна, е да кажеш едно име. Хайде кажи го! Казвай, преди да е станало прекалено късно!

Още последната дума не доизрекъл и гоблените зад кралския трон се раздвижили. Показала се голяма вълча глава с хищно разтворена паст. Сивата сянка раздрала висящата на стената материя и полетяла към най-близкия страж. Зъбите изщракали и войнът рухнал мъртъв с разкъсано гърло. Сред гъста градушка от пуснати от стражите по балкона стрели звярът надигнал окървавена паст и надал силен, страховит вой, който разтърсил двореца. В следващия миг паднал с прободено сърце, но след него нахлули още и още вълци, докато гобленът се свличал на пода сред облаци прах. Сивчовците нападали тронната зала — най-лоялните на Лерой войници, а и най-свирепите сред четирикраките му последователи. Зазвучали бойни рогове, от страничните врати изскочили множество кралски войни и люта битка започнала. Свистели мечове, летели стрели и копия, вълците налитали стръвно, търсещи пробив сред кралските гвардейци. Скоро подът се покрил с трупове, а кръв имало навсякъде — големи локви, пръски по стените, поточета в улеите между големите плочи на настилката. Воините образували защитна кръгова преграда пред вратата на тунела, но той бълвал все повече и повече зверове, а умората на воините и численото превъзходство на вълците си казвали думата.