Джон Коннолли - Книга за изгубените неща

Гърбушкото посочил с ръка ожесточеното меле на битката.

— Виждаш ли? — викнал той високо. Никакъв меч няма да те спаси. Само аз мога да го направя. Кажи името и за секунда ще те изведа от тук. Казвай, иначе загиваш!

От тунела вече излизали и черни, и бели вълци. И цялата тази жестоко настървена и гладна до смърт сбирщина яростно напирала и все повече отблъсквала назад кралските гвардейци. Някои зверове преодолели съпротивата и нахлули в странични коридори и стаи. Кралят скочил от трона и ужасено гледал как стената войници бавно отстъпва назад към трона. Изневиделица се появил Дънкан, последван от шепа гвардейци.

— Елате, Ваше Величество — викнал той. — Трябва да ви изведем оттук!

Кралят обаче се извърнал към гърбатия и гневно кряскал:

— Ти си ни предал! Всички тук си ни предал!

Но Гърбушкото не му обърнал внимание, продължавайки да увещава Дейвид.

— Името! — повтарял той. — Казвай името!

В същия миг зад него вълците разкъсали кръговата отбрана, а от тунела изскочили и няколко двукраки лупи със саби. Повеждайки неголям отряд едри вълци, те се опитвали да отворят коридор сред биещите се в тронната зала, за да стигнат до портите на замъка.

Тогава се появил и самият Лерой. Огледал ожесточената касапница и труповете, сетне и трона. Неговият трон! Вирнал глава и надал ужасяващ триумфален вик. Сетне налетите му с кръв очи намерили краля и той се втурнал към него, а с него и няколко сивчовци. Пътят им пресякъл Дънкан, замахвайки с големия си меч, отсякъл главата на първия. Започнала нова битка около трона, но воините били малцина, а и уморени. Гвардейският предводител викнал през рамо:

— Бягайте, Ваше Величество, спасявайте се!

В същия миг паднал с разкъсано гърло, а вълците вкупом наскачали отгоре му. Кралят бръкнал под мантията, в ръката му се появил красив позлатен кинжал и той пристъпил към Гърбушкото.

— Мръсно същество! — с разтреперан от гняв глас креснал той. — След всичките ти интриги и злини, въпреки че направих каквото искаше, ти отново ме предаваш!

— Нищо не съм те карал насила, Джонатан — отвърнал Гърбушкото. — Каквото си направил, направил си го, защото си искал. Никой не е в състояние насила да те накара да вършиш злини. Злото си е в теб, ти си откликвал на своя вътрешна потребност. Такива са човеците. Носят злото в себе си, то ги подтиква да постъпват жестоко.

Извадил своя си кинжал и замахнал към краля, а той залитнал и почти паднал. Бърз като светкавица, Гърбушкото се обърнал да хване Дейвид. Но момчето го изпреварило и нанесло удар с меча. Той отворил рана в гърдите на гърбатия, замирисало зловонно, но кръв не потекла.

— Сега ще умреш! — ревнал Гърбушкото. — Последен шанс имаш — казвай името!

И въпреки че залитал, отново опитал да залови момчето. То замахнало с меча, не улучило, а гърбатият успял да го хване за ръката и ноктите му се забили дълбоко в кожата. Наред с болката Дейвид веднага усетил и особено замайване, както при отравяне. Болката тръгнала по вените, кръвта му сякаш замръзнала, мечът се изплъзнал от изтръпналите му, безчувствени пръсти. Загубил представа къде се намира, опрял гръб на нещо, а в следващата секунда забелязал приближаването на Лерой към краля. Монархът замахнал с кинжала, но лупът го ударил със сабята и острието звъннало на каменния под.

— Името! — изпищял Гърбушкото. — Името или те оставям на вълците!

Лерой грабнал стария крал като парцалена кукла в лапите си, отметнал главата му назад, за да оголи гърлото, и тогава извърнал ухилена муцуна към Дейвид.

— Ти си следващият — изръмжал той и отворил зъбата паст.

Бялнали се дълги, остри зъби и се забили в гърлото на краля. Рукнала кръв, а очите на Гърбушкото се отворили широко, широко и ужасено, докато кралят издъхвал пред очите му. Тогава голямо парче кожа се обелило от лицето му, досущ изсъхнал стар пергамент, а под него се открила разядена, загниваща плът.

— Не! — неистово изкрещял той и стиснал Дейвид за гърлото. — Казвай името или и двамата загиваме!

Дейвид бил ужасно изплашен, вече наистина виждал края си, но не бил в състояние да предаде братчето си.

— Казва се… — несигурно започнал той.

— Дааа? — заекнал Гърбушкото, загледан как последните капки кръв на краля изтичат, а Лерой се извръща към Дейвид.

— Той е…

— Името! — омаломощено изстенал гърбатият.

— Той ми е брат! — рекъл Дейвид.

Гърбушкото изпъшкал, а дълбоко в недрата на замъка последните пясъчни зрънца изтекли през отвора на часовника.