Джон Коннолли - Книга за изгубените неща

В същия миг на далечен балкон в замъка кратко засияла фигурка в стъкленица, сетне завинаги угаснала. Но там нямало никой от нашите герои да чуе последния стон на Анината душа. Щастлив бил — изпълнен с радост и спокойствие, защото на мъченията й бил сложен край, за нея настъпвал вечен мир.

Гърбушкото изревал съкрушено, кожата му започнала бързо да пада, зловонният газ изтичал от изпразненото му тяло със злокобно съскане. Това бил краят на живот, започнал в незапомнени от обикновените човеци времена, обвит в сказания и легенди за множество жестокости и злини. И толкова бесен бил в отчаянието си, че сам започнал да разкъсва собствената си плът. Разпрал кожата на черепа и разцепил главата на две, очите му се завъртели лудешки в орбитите, а той продължавал да къса, дере и цепи. Тялото му се разпаднало на две — през гърлото, гърдите и корема. А от вътрешностите му се пръкнали най-отвратителните същества, които можете да си представите. Стоножки, паяци, бледобели червеи се гърчели и виели по пода, пълзели безцелно, но и те всички замрели, когато последното пясъчно зрънце се отронило в долната част на часовника. Така загинал този злосторник.

Дейвид извърнал трескави очи към Лерой, съзнавайки, че сигурно последният му миг е настъпил. Но в предсмъртна агония вече се гърчел и вълчият предводител. Отворил уста да каже нещо, а тялото му започнало да се разпада на части като разчупена гипсова фигура. В нозете му паднала едната челюст, сетне и другата. Свлекли се дрехите му, сетне и кожата, краката му се сгънали и той рухнал на пода, пукнатини се появили навсякъде по него. Опитал да се влачи по плочите, но и лапите му се раздробили, а ноктите се превърнали в сив прах. Дейвид гледал с изумление, но всъщност той единствен разбирал какво точно става.

— Ти беше кошмар на краля, не и мой — рекъл той. Убивайки него, убил си сам себе си.

Очите на звяра примигвали неразбиращо, сетне останките от тялото му — подобие на раздробена демонска статуя — потръпнали и постепенно се стопили във въздуха. И Лерой изчезнал завинаги в отсъствието на човешки страхове, които да му дават живот.

В залата по същия начин се разпаднали и другите лупи. А останалите без водачи вълци подвили опашки и бързо започнали да се измъкват през тунела. В залата влезли още защитници и скрити зад големи бляскави щитове, притиснали към стените последните зверове с насочените си остри копия. Никой не обърнал внимание на Дейвид, който грабнал меча от пода и хукнал навън. По коридорите срещал изплашени слуги и царедворци, но всички те бързали да му направят път. Излязъл на крепостната стена, изкачил се на най-високата бойница, оттам огледал отвъдните поля. Вълчата армия се люшкала безконтролно и останали без водачите си, скоро отделните глутници се нахвърлили едни върху други. Но повечето предпочели да побегнат назад към старата си обител. Големи колони — черни, сиви, бели вълци — вече навлизали в горите и постепенно изчезвали от погледите на намиращите се по стената защитници. А от лупите останали само купчинки пепел. Вятърът ги подгонил и разпръснал по четирите краища на света.

Изведнъж Дейвид усетил нечия ръка на рамото си и рязко се извърнал.

Зад него стоял Дърваря. По лицето и дрехите му червенеела вълча кръв. Тъмни струйки се стичали и по острието на брадвата, образувайки локвички по крепостните камъни.

Дейвид онемял, загубвайки ума и дума. Изпуснал меча и се хвърлил в обятията на едрия мъж. Дърваря го прегърнал, с едната ръка разрошил косата му.

— Мислех си, че са ви убили — със сподавен глас рекло момчето. — Видях как вълците ви влачеха…

— Не се е родил вълк, дето да ми отнеме живота — усмихнал се Дърваря. — Успях да им се отскубна и с бой стигнах до онази полуразрушена къщичка. Барикадирах се там, сетне, изглежда, съм припаднал от загубата на кръв и съм лежал в безсъзнание няколко дни. Когато се посъвзех, веднага тръгнах по дирите ти, но до днес не успях да си пробия път през вълчата армия. Само че сега трябва да бягаме оттук. Това място няма да съществува още дълго.

А Дейвид наистина усетил, че стената вече се тресе, тук-там се отваряли пукнатини, като змийчета пълзели по зидовете и каменните бойници. Разтресли се и главните сгради в крепостта, от тях започнала да пада мазилка, тухли и камъни. Срутвали се тунелите на огромния лабиринт под замъка, а с него си отивал и светът на кралете и Гърбушкото.

Дърваря извел Дейвид в двора, където го чакал оседлан кон, и го поканил да се качва. Но момчето не можело да остави Сцила на произвола на съдбата, затова хукнало към конюшните. Там още с появата му, изплашена от шумотевицата на битката и вълчия вой, кобилата високо и радостно зацвилила.