Джон Коннолли: Книга за изгубените неща

Имало едно време — нали така започват всички приказки — едно момче, което останало без майка. Но това не станало изведнъж. Черна, невярна болест я погубвала бавно, бавно. Коварното заболяване я изяждало отвътре, убивало светлината в нея. Затова очите й мъчително гаснели, с всеки изминал ден лицето й ставало все по-бледо.

Страданието я отнемало от момчето малко по малко всеки ден и него все повече го обземал страх, че иде денят, когато изцяло ще я изгуби. А толкова много искало майка му да живее. Сестри и братя нямало и макар че безкрайно обичало баща си, истината била, че към майка си било привързано повече. И не можело да понесе мисълта, че е обречено да живее без нея.

Дейвид — така се казвало момчето правел всичко по силите си, за да помогне на майка си да надвие болестта. Опитвал се да бъде добър, за да не страда тя по негова вина. Вкъщи ходел на пръсти, за да не вдига шум, в игрите с оловните войничета тихичко шепнел. Създал си строги правила и навици, опитвал се да ги спазва на всяка цена, защото фаталистично вярвал, че съдбата на майка му отчасти зависи и от неговите дела. Ставал от леглото, като винаги първо допирал пода с левия крак, сетне с десния — за сполука. Зъбите си миел, броейки до двайсет, чак тогава спирал. Каквото и да пипнел — било крановете в банята или дръжките на вратите, — вършел го определен брой пъти: нечетните числа били злополучни, четните — благоприятни, а две, четири и осем предпазвали от нещастие. Шестицата не харесвал, защото съдържа числото три, нали три по две прави шест, а тройката е втората част на тринайсет, фаталното число.

Ако случайно удари главата си в нещо, бързал да я удари повторно, та числото да е четно. Понякога се налагало да я удря отново и отново, понеже обърквал бройката, та чак свят му се завивал и му ставало лошо. Цяла година, всеки божи ден, докато състоянието на майка му се влошавало пагубно, правел по нещо специално, вярвайки, че то носи късмет — рано сутрин отнасял любими книги в кухнята, вечер преди лягане ги връщал обратно в спалнята. Сред тях били малко томче с избрани приказки на братя Грим и оръфано от много четене книжле комикс на старата библиотека „Магнет“ . В кухнята ги държал на определен стол, а в спалнята — върху килима до леглото, грижливо положени една върху друга, отдолу комиксът, отгоре томчето. Вярвал, че по този начин дава съдбовен принос за майчиното оцеляване.

Всеки ден, връщайки се от училище, сядал край постелята на болната, понякога разговаряли, когато имала повече сили. Друг път само я наблюдавал как спи, угнетено следял неравното, измъчено дишане, броял всеки откъсващ се от отслабналите гърди хриптящ дъх. Напрягал цялата си воля в безмълвна молба към Всевишния, а на нея пък опитвал да й внушава да не го изоставя. Често носел някоя от своите книги, за да й чете, ако, разбира се, била будна и нямала главоболие. Тя също имала любими книги — детективски романи, романтика, облечени в черна подвързия романи с дребен шрифт. Но предпочитала Дейвид да й чете по-стари неща — митове, легенди, приказки за замъци, рицарски подвизи, за страховити, говорещи зверове. А те и нему харесвали. Вече не бил дете, дванайсет години навършвал, но все така обичал тези четива. Пък и много от тях знаел наизуст, а удоволствието, което болната му майка изпитвала, като го слуша, още повече засилвало привързаността му към тях.

Преди да се разболее, самата тя редовно му четяла и често повтаряла, че приказките живеят . Живи са, но не така както можем да кажем за хората или за животните. За човеците това важи независимо дали се интересуваш от тях или не, докато кучетата например, не им ли обърнеш внимание, сами идват да си го потърсят. Котките пък много умеят да се преструват, че хората изобщо не съществуват, ако, разбира се, това им отърва. Но извинявайте за отклонението, това е съвсем друг въпрос.