Джон Коннолли - Книга за изгубените неща

Докато една история е нещо различно: тя оживява в самия разказ и интереса към него. Иначе без човешкият глас да я предаде със звук и цвят, без чифт жадни детски очички да я поглъщат под одеялото на светлината на електрическо фенерче, една приказка няма реално съществувание в нашия свят. Тя е като зрънца в птича човка, някои ще изпаднат и ще се разпилеят по меката почва, там ще покълнат, ще порасне растение. Като песенни ноти, очакващи нечий инструмент и глас да съживи музиката, която носят. Почиват, сякаш заспали, изчакват, надяват се на възможност за оживяване. Веднъж зачете ли ги някой, и те започват да се променят. Приказката е способна да пусне корени в човешкото въображение и да преобрази душата на читателя. Приказките желаят да бъдат прочетени, често прошепвала майка му. Те именно от това се нуждаят. Тази е причината да упорстват да излязат от своя свят, че да влязат в нашия. От нас очакват живот да им дадем.

Такива неща говорела майката на Дейвид, преди болестта да я надвие. Държала в ръка някоя книга, обяснявала със замечтани очи, гальовно милвала с пръсти корицата. По същия начин, както понякога докосвала лицето на Дейвид или на баща му, показвайки колко много ги обича. За момчето майчиният глас бил като сладка песен, богат на музика, на тоналност — всеки пореден път разкриваща нови нюанси, нови импровизации в нечуван допреди финес. В по-късни години, когато музиката станала по-важна в живота му, но никога толкова, колкото книгите, Дейвид си представял майчиния глас вече не в измеренията просто на песен, а по-скоро като симфония, понесла в себе си безкрай вариации на познати теми и променяща се според настроения или прищевки благозвучност.

Дейвид растял и все по-често четял сам, докато майчината болест върнала и двамата в ранното му детство, само че сега ролите били разменени. И преди да се разболее, влизал при майка си в стаята, където тя обичайно четяла. Майка и син разменяли усмивки, той сядал и отварял своята книга. Така и двамата потъвали, всеки в своя личен свят, но пък споделяли едно и също пространство и време. Поглеждайки от време на време майчиното лице, момчето можело да каже дали онова, което чете, живее в майка му, а и тя в него; тогава неизменно си спомняло думите й за силата на приказките над хората и тази, която на свой ред хората имат над тях.

Синът завинаги запомнил деня, когато майка му починала. Бил на училище, преподавали урок за поезията, покрай ушите му минавали думи като дактил и пентаметри, двустишия и хекзаметри, кое запаметявал, кое не — имената приличали на древни динозаври от незапомнени предисторически земи. Изведнъж директорът влязъл в класната стая и се запътил към учителя по английски — г-н Бенджамин. Наричали го Биг Бен, както часовника на сградата на английския парламент, заради едрия му ръст и навика да вади старомодния джобен часовник изпод гънките на фрака и с басов, плътен глас тържествено да обявява започването на часа. Директорът прошепнал нещо в ухото на учителя, последният кимнал с глава загрижено. Тогава извърнал очи към класа, загледал се в Дейвид, а когато заговорил, гласът му бил много по-мек от обичайно. Казал му, че е свободен, да си прибере нещата в чантата и да последва училищния ръководител. Момчето се досетило за какво става дума. Още преди да го отведат в училищния лазарет, още преди сестрата там да му поднесе чаша горещ чай и винаги строгият директор да заговори. Този достоен мъж се опитвал да бъде любезен и нежен с осиротялото дете. Дейвид слушал тържествените думи, а чаят парел устните му, сякаш нарочно му напомнял, че той е жив, но завинаги изгубил майка си.

Значи всичките му усилия, послушание и строго спазване на правилата не били достатъчни да запазят живота й. Питал се отново и отново дали не се е провалил някъде? Може би в някое от многобройните правила, които стриктно изпълнявал като повеля свише? Да не би да е сбъркал в броенето същата сутрин или да е направил друго нещо погрешно и то да се е оказало съдбовно? Но вече нямало никакво значение. Тя била мъртва. Сигурно същия ден не е трябвало да ходи на училище? Така и така в клас постоянно се тревожел за нея, струвало му се, че губи контрол върху състоянието й. Иначе в училището било много трудно да се спазват правилата, там си имало друг, вътрешен ред, с който всеки ученик трябва да се съобразява. Понякога заменял своите правила с училищните, но те не били същите. И ето — сега заплатил за това с майчиния живот.