Джон Коннолли - Книга за изгубените неща

Чак тогава дошли сълзите и момчето заридало, засрамено, сломено от собствения си провал.

Последвали трудни мигове, запълнени с множество хора — съседи и роднини, лица, размазани и незапомнени, високи непознати мъже. Те протягали пръсти за мъжка милувка, разрошвали косата му, подавали монета. Идвали и едри жени в черни дрехи, поемали в обятията си Дейвид, изпълвали ноздрите му с ухание на парфюми и мирис на нафталин. Вечерта не го заставили да си легне рано, останал до късно в гостната, свит в един ъгъл, а възрастните говорели безспирно. Разказвали истории за майка му — описвали я такава, каквото не я познавал — същество странно, далечно от него. Като дете не плакала, когато по-голямата й сестра починала, просто отказвала да приеме факта, че някой толкова скъп за нея човек би могъл да изчезне завинаги и никога повече да не се върне. Един път избягала от дома за цял ден, защото, раздразнен от някакво дребно нейно провинение, баща й се заканил, че ще я даде на циганите. Прекрасна девойка в светлочервена рокля, бащата на Дейвид я отнел от друг ухажор — току под носа му. Видение в бяло на сватбата, проболо палец на розов трън, нарочно попило кръвта в белоснежния тоалет, та всички да видят аленото петънце.

Когато същата вечер най-накрая заспал, Дейвид сънувал, че е част от тези разкази, участник във всеки миг от майчиния живот. И вече не дете, което слуша истории от друго време, а жив свидетел на всички тях.

Майка си видял за последен път в погребалното бюро, преди да затворят ковчега. Изглеждала по-различна и все пак била същата — както едно време, преди да настъпи болестта. С грим, както си слагала в неделите преди църковната служба или когато излизали с баща му било на ресторант, било на кино. Лежала облечена в любимата синя рокля със скръстени ръце, в пръстите й вплетена броеница, но пръстените свалени от тях, а устните й огненочервени. Дейвид се навел над нея, докоснал ръката й с пръсти. Студена и влажна била.

Бащата пристъпил, застанал до него. Били сами в помещението, останалите чакали отвън най-близките да се простят с нея. Имало и кола, голяма черна катафалка, за да ги отведе в църквата. Шофьорът носел цилиндър и лицето му било тържествено и сериозно, не се усмихнал нито веднъж.

— Е, сине, целуни мама за сбогом — обадил се бащата.

Дейвид извърнал лице към него, видял очите му — зачервени и влажни, както и в първия ден, когато баща му плакал със сълзи. Помнел го добре, това станало, когато се завърнал от училището. Сетне прегърнал момчето и обещал, че всичко ще бъда наред. А сега едра, бистра сълза се набрала в окото му и се търкулнала по бузата бавно-бавно, сякаш се срамува. Дейвид въздъхнал и отново се извърнал към майка си. Навел се, целунал лицето й. Миришела на някакви химически вещества и нещо друго, нещо, за което дори не искал и да помисли. Усещал го на устните и.

— Сбогом, мамо — прошепнал той, а очите му парели, горещо искал да направи нещо, но не знаел какво.

Бащата поставил ръка на рамото му, навел се на свой ред, целунал майка му нежно по устните. Сетне притиснал лице в нейното и зашепнал нещо, което Дейвид не можел да чуе. После излезли, ковчегът бил отнесен, а когато го видели отново, той бил вече затворен. Единственият знак, че майка му е там, била метална плочица на капака, на нея било гравирано името, датите на раждането и смъртта й.

Същата вечер в църквата я оставили сама. Дейвид помолил да остане, да поседи с нея, но това не било разрешено. Отново и отново се питал дали не е самотна, дали знае къде се намира? Може би е вече на небето, но може би това става, след като свещеникът произнесе заключителните слова, а ковчегът е спуснат в гроба и заровен? Не му се нравела мисълта тя да е там, в онова тясно пространство съвсем сама, все едно в затвор от обковано с месинг и пирони дърво, но не смеел да заговори баща си за това. Нямало да разбере, пък и в края на краищата приказките едва ли ще променят нещо. В църквата било невъзможно да остане, затова отишъл в стаята си и се замислил, опитвайки да си представи какво ли й е на нея. Сетне спуснал пердетата, плътно затворил вратата, за да бъде напълно тъмно, и се мушнал под леглото.

То било ниско, пространството под него — съвсем тясно. И се намирало в самия ъгъл, така че когато Дейвид се намърдал навътре до края, отпред и встрани почувствал единствено твърди стени. Затворил очи, затаил дъх. След известно време рекъл да надигне глава, но я ударил в подпорите на матрака. Опитал да ги помръдне с ръце, но били заковани за рамката. Понечил да повдигне леглото, натискайки нагоре с дланите с все сила, но се оказало непосилно, креватът тежал много. Сега вече усетил прахта и миризмата на нощното гърне. Закашлял се, очите му се налели, сълзи му потекли. Решил да излезе, но се оказало значително по-трудно от влизането. Закихал, отново неволно ударил глава в рамката, забодяло го силно. Сега вече усетил и паника. Заритал с крака, опитвал да намери опора за придвижване, но те само се плъзгали по пода. Тогава му хрумнало да използва напречните дъски под матрака. Послужили му като стълба и малко по малко успял да се изхлузи навън. Изправил се с мъка, облегнал се на стената, задишал дълбоко, дълбоко, опитвайки да се отърси от страха.