Джон Коннолли - Книга за изгубените неща

Когато излезли от ресторанта, Роуз хванала баща му под ръка. Дейвид вървял малко пред тях, за двамата, изглежда, така било по-добре. Не разбирал точно какво всъщност става или поне така си мислел. Когато приближили Трафалгарския площад, мълчаливо приел от бащината ръка пликче със семенца за гълъбите и скоро те се насъбрали около него. Наблюдавал ги без особен интерес: гладни птици, с охота кълват храната, перата им зацапани със сажди и типичната градска мръсотия, очите им празни, възглупави. Баща му и Роуз стояли недалеч и тихо разговаряли. Изведнъж се целунали кратко, сигурно смятали, че той не ги вижда.

Именно тогава се случило — както си подхвърлял зрънцата, а по-гладните птици почти докосвали ръката му. В един миг бил наведен към тях, в следващия — лежал на площада с бащиното сако под главата, а наоколо виждал събрани любопитни зяпачи, че и някой и друг гълъб. Гледат го с интерес, а над главите им пълни, кълбести облаци, същински балони от празни мисли. Приклекнал до него, баща му обяснявал случилото се с припадък. Дейвид помислил, че сигурно е прав, само дето в главата му звучали множество чудати гласове и шепот, нещо непознато досега, при това имал откъслечен, неясен спомен за странен горист пейзаж и вой на вълци. Чувал и гласа на Роуз, питала с какво може да помогне, а баща му отвърнал, че нещата ще се оправят, просто ще го отведе у дома и ще го сложи да спи. Сетне повикали такси, баща му го внесъл вътре и преди да потеглят, рекъл на Роуз, че по-късно ще й телефонира.

Същата вечер, докато почивал в спалнята, Дейвид все така чувал шепота и гласовете, само че сега към тях се присъединили и тези на книгите. Наложило се да си запушва ушите с възглавницата, за да заглуши шума, защото най-старите приказки се пробуждали от дълъг, дълбок сън и си търсели места, където да оживеят.

Кабинетът на доктор Мобърли се намирал в красив дом на широка улица в централен Лондон. В него било много тихо. Скъпи килими застилали обширните стаи, по стените висели картини с морски сюжети, кораби в открито море. В чакалнята ги посрещнала възрастна секретарка със снежнобяла коса; тя се изправила иззад бюро, върху него имало купчета документи, пишеща машина и телефон. Дейвид и баща му седнали на близкото канапе. В ъгъла тиктакал голям, поставен на пода часовник. И двамата мълчали. Може би защото в помещението било извънредно тихо и всичко казано помежду им щяло да бъде чуто от дамата на бюрото. Дейвид обаче имал усещането, че баща му е ядосан за нещо.

След първия пристъп на Трафалгарския площад получил още два подобни. Всеки следващ бил по-продължителен от предхождащия, а чудноватите образи в съзнанието му се умножавали: виждал замък с развени от кулите бойни знамена; гъста гора, където дървесната кора кърви в алено; неясна фигура, гърбата и злокобна, броди сред мътните сенки на този странен свят и сякаш очаква нещо или може би някого.

Преди това баща му го водил при семейния лекар доктор Бенсън, но той не успял да открие симптоми, на каквото и да е заболяване. Тогава изпратил Дейвид при специалист в голяма болница, който прегледал главата и очите му, святкал с фенерче в тях, задавал много въпроси. И бащата разпитвал още повече и най-подробно, включително за майката и нейната кончина. Докато разговаряли, казали на Дейвид да изчака навън, при това, когато баща му излязъл, изглеждал сериозно ядосан. И ето, накрая се озовали при доктор Мобърли.

А Мобърли бил психиатър.

На бюрото на секретарката бръмнало звънче, белокосата кимнала на бащата.

— Малкият може да влиза.

— Хайде, синко — рекъл бащата.

— Няма ли да дойдеш с мен? — запитал Дейвид.

Бащата поклатил глава и Дейвид разбрал, че той вече е разговарял с доктор Мобърли, вероятно по телефона.

— Лекарят желае да те прегледа насаме. Но не се безпокой. Аз съм тук и ще те чакам, докато свършите.

Показала се сестра, отвела момчето в лекарския кабинет. Доста по-широк и по-просторен от чакалнята бил. По стените му се редели широки лавици с множество дебели книги, само че не като тези, които Дейвид обичал да чете. Влизайки, му се сторило, че ги чува да разговарят. Повечето от думите им не разбирал, въпреки че говорели мнооого бавно , сякаш искат да подчертаят тежестта на казаното или пък обектът, към когото е насочено посланието им, е доволно глупав. След малко доловил, че някои спорят помежду си, но за него спорът бил безсмислен. Все едно дрън-дрън-дрън , както понякога по радиото в спорове между специалисти, които желаят да впечатлят опонентите и слушателите с голямата си ерудиция и интелигентност.