Току-що се връщали от пореден преглед при доктор Мобърли, на който лекарят отново разпитвал Дейвид трудно ли понася отсъствието на майка си. Ама че глупав въпрос! — ядосал се Дейвид. Разбира се, че майка му ще му липсва! И то толкова много, че направо се чувствал сломен. Нямал нужда от лекар да му обяснява толкова прости неща. Всъщност приказките на Мобърли трудно се разбирали, момчето повечето време не осъзнавало какво точно цели той. Понякога поради използваните сложни думи, но най-вече защото постоянният брътвеж на книгите от лавиците направо заглушавал казаното от него.
За сметка на това все по-ясно чувал какво говорят те. Схващал също, че доктор Мобърли не ги чува, иначе не би работил в този кабинет, защото направо би полудял. Понякога кажел ли нещо, с което книгите били съгласни, те вкупом мърморели одобрително — „Хмммммм“ . Споменел ли обаче друго, с което не можели да се съгласят, хорово го порицавали:
— Шарлатанин!
— Глупости!
— Този човек е идиот!
Една от книгите, на която със златни букви било гравирано името Юнг , така се ядосала, че направо скочила от лавицата и тупнала на килима. Толкова вбесена била, че почти дим изпускала. Мобърли много се изненадал, когато зърнал падащата книга. Дейвид се изкушавал да му повтори думите й, но си рекъл, че не е добра идея открито да признае, че чува разговор между книги. Знаел какво може да му се случи — вече бил чел за насилствено прибирани в психиатрична болница хора, за които казвали, че „не са добре с главата“. Не му се искало да попадне на такова място.
Във всеки случай той невинаги чувал гласовете на книгите. Долавял ги само когато бил извънредно разстроен или ядосан. Иначе се опитвал да бъде спокоен, да мисли положително, поне доколкото било възможно. Но понякога положителното мислене се оказвало ужасно трудно, особено при разговор с доктор Мобърли или с Роуз.
Сега се намирали с баща си край реката и целият му свят отново бил на път да се промени.
— Ще си имаш по-малко братче или сестриче — изтърсил изведнъж бащата. — Роуз ще ражда.
Дейвид се стреснал, спрял да дъвче. Отвратително му загорчало в устата. Усещал натрупващо се в главата напрежение, за миг помислил, че току ще падне от пейката в поредния пристъп. Но успял някак си да удържи и да остане изправен на място.
— Ще се ожениш ли за Роуз? — попитал той.
— Така мисля — отвърнал баща му.
Предната седмица подочул разговор между двамата. Роуз била на гости у тях, с баща му обсъждали същата тема, защото смятали, че Дейвид спи в стаята си. Само че той се измъкнал в коридора, седнал тихо на горната площадка на стълбището и слушал какво си говорят. И друг път се било случвало, макар че предпочитал да си легне и да затвори вратата, когато те внезапно притихвали или чувал звука на целувка и ниския, гърлен смях на Роуз. Миналия път тя споменала нещо от рода на „хората говорят, знаеш ли…“ , но не казала какво точно. Станало ясно само, че не харесва какво казват. Именно тогава отворили дума за брак, но Дейвид не чул повече, тъй като баща му тръгнал към кухнята, за да сложи чайника на котлона, и за малко не го видял, прекосявайки откритата площ в подножието на вътрешното стълбище. Веднага се мушнал в спалнята и се направил на заспал, а бащата се появил няколко минути по-късно, за да провери какво прави, вероятно заподозрял, че е подслушвал. Останал доволен от затворените очи и равното дишане, но Дейвид се изнервил и повече не посмял да излезе от стаята.
— Виж, Дейвид — продължил бащата, — искам да запомниш едно нещо завинаги. Обичам те и това няма да се промени дори в живота ни да се появят и други хора. Обичах майка ти, винаги ще я обичам, но да ти кажа честно — това, че Роуз бе до мен през последните няколко месеца, ми помогна извънредно много. Тя е чудесен човек, Дейвид. И те харесва истински. Опитай се да й помогнеш, а?
Дейвид премълчал, преглътнал с мъка. Винаги си мислел колко би било хубаво да има брат или сестра. Но не по този начин, а от неговите мама и татко. Това, което ставало сега, не било справедливо. Така няма да е истинско братче или сестриче. Защото се намесва Роуз. И не може да бъде същото.
Бащата поставил ръка на рамото му.
— Е, сине, няма ли да кажеш нещо?
— Искам да се прибираме у дома — отвърнал Дейвид.
Възрастният мъж задържал ръка на рамото му още секунда-две, въздъхнал и я свалил. Изглеждал посърнал и някак си приведен, сякаш изведнъж много му натежало.
— Добре — рекъл той тъжно. — Добре, давай да се прибираме тогава.
Читать дальше