Джон Коннолли - Книга за изгубените неща

Шест месеца по-късно Роуз родила момченце, а бащата и Дейвид напуснали дома, където бил отрасъл, и отишли да живеят при нея и новия му природен брат на име Джорджи. Роуз притежавала красива и голяма къща на северозапад от Лондон. Стара, триетажна, с големи градини отпред и отзад, а наоколо се простирали гори. Според бащата къщата била наследствена от вече няколко поколения и поне три пъти по-голяма от стария им дом. Отначало Дейвид не искал да ходи там, но баща му най-кротко разяснил причините, които наистина налагали преместването. Било много по-близо до новата му работа, а поради войната се налагало той да прекарва значително повече време там. И тази близост ще позволява баща и син да се виждат по-често, а може би първият понякога ще съумява да се връща и за обед. Освен това, допълнил родителят, поради военната обстановка градът става все по-опасен и извън него ще бъдат на далеч по-сигурно място. Германските самолети редовно долитали нощем, макар и бащата да бил сигурен, че в края на краищата Хитлер ще бъде разгромен. Междувременно обаче нещата сериозно се влошавали.

Дейвид не знаел с какво се занимава баща му сега. До неотдавна бил преподавател в голям университет, където имал репутация на много голям специалист в областта на математиката. Но после напуснал академичния пост и по покана на правителството заработил по специален проект в голяма и стара извънградска резиденция. Близо до нея се намирали армейски подразделения и казарма, войници охранявали вратите, оградата и целия околен парк. Дейвид питал понякога баща си за новата му работа, а отговорът винаги бил един и същ: задълженията му към правителството предполагат обработка на цифри и математически цифров анализ. В деня на преместването им при Роуз обаче бащата, изглежда, решил, че дължи на сина си повече обяснения.

Зная, че харесваш приказките и изобщо книгите с най-различни легенди и истории — заговорил бащата, докато шофирал колата след камиона с вещите им на път от старата къща към новия дом. Струва ми се, че понякога се питаш защо и мен не ме привличат толкова много. Е, истината е, че и на мен ми се нравят, само че по малко по-особен начин, а пък сега са и част от работата ми. Нали разбираш, понякога дадена история на пръв поглед е за едно нещо, но всъщност става дума за съвсем друго? Искам да кажа, че такава история носи скрит смисъл и човек трябва да го открие.

— Както в Библията, нали? Например при притчите? — запитал Дейвид.

Всяка неделя на служба свещеникът прочитал на глас откъс от Светото писание, а после го тълкувал с помощта на присъстващите богомолци. Дейвид не внимавал винаги, тези неща понякога му се стрували скучни. Удивително било, че в прочетеното, свещеникът вижда сложни за разбиране иносказателни поуки — за Дейвид те били съвсем прости и очевидни. Вероятно ги усложнява нарочно, за да удължава словото си. Затова църковните проповеди не привличали момчето особено много. Пък било и сърдито на господ заради случилото се с майка му, още повече за появата на Роуз и Джорджи в живота му.

— Има и друго — продължавал бащата. — Някои истории не всеки може да ги разбере. Те са предназначени за шепа хора, а смисълът им е много прецизно скрит. И може да бъде разчетен само с помощта на код — дадени думи или цифри или и двете заедно, иначе причината е винаги една и съща. Да не се позволява да ги разбере всеки, който попадне на тях и ги прочете. Значи свежда се до следното: не знаеш ли кода, историята няма смисъл за теб.

И така стигаме до същността: германците изпращат кодирани съобщения. Ние — също. Някои от тях са много, много сложни, други изглеждат съвсем прости, но често излиза, че те са най-трудните. И се налага някой да ги разчита. Ето това ми е работата сега. Опитвам се да разбера тайния смисъл, вложен в разни текстове, писани от хора, които са целели например аз да не мога да го разчета.

Сложил ръка на рамото на Дейвид.

— Виж, моето момче, доверих ти тайна. Не бива никому да разказваш за моята работа.

Тогава поставил пръст пред устните си.

— Строго поверително, приятелю мой, нали?

Дейвид направил същия жест.

— Строго поверително — повторил бащите думи.

И продължили по пътя си.

Спалнята на Дейвид била на най-горния етаж в дома, в малка мансардна стая с нисък таван. Роуз я избрала специално за него, защото там имало много книги, до една поставени на лавици. И така се наложило собствените му томове да се размесят с други, някои от които били доста по-стари и по-чудновати. Поразместил намиращите се там, опитвайки се да направи повече място за своите, накрая решил да ги подреди по височина и цвят. Струвало му се, че така ще изглеждат по-добре, а всъщност книгите се объркали и се оказало, че например една негова с детски приказки стои между две от старите: история на комунизма и преглед на последните ключови битки от Първата световна война. Дейвид опитал да прочете нещо от книгата за комунизма, най-вече защото не бил съвсем сигурен какво означава този термин (като изключим чутото от бащата, че става дума за нещо наистина много, много лошо). Успял да прехвърли три страници, сетне съвсем изгубил интерес и почти се приспал от приказки като „работниците да притежават средствата за производство“ и „хищническата същност на капитала“ . Историите от Първата световна война се оказали далеч по-интересни, още повече че там намерил изрязвани от илюстровани списания рисунки на стари танкове, поставени на подходящи места между страниците. Имало още скучен учебник по френски език и книга за Римската империя с доста забавни илюстрации, а в нея авторът подробно и видимо с удоволствие разказвал за жестокостите на римляните срещу други народи и, от друга страна, техните пък ответни изстъпления срещу древния Рим.