Джон Коннолли - Книга за изгубените неща

Тези книги силно обезпокоили момчето.

Дребен мъж със сива коса и още по-сива брада седял зад старинното бюро в кабинета, а то изглеждало прекалено голямо за него. Костюмът му бил тъмен на цвят и някак си торбест, завързаната стегнато на шията папийонка — в червено и черно.

— Добре дошъл — обадил се той. — Аз съм доктор Мобърли. А ти трябва да си Дейвид.

Момчето кимнало. Докторът го поканил да седне и запрелиствал поставения пред него бележник, препрочитайки написаното в него, като през цялото време разсеяно подръпвал брада. По едно време привършил с четенето, вдигнал очи от бележника, запитал Дейвид как се чувства. Добре , отвърнало момчето. Сигурен ли е, че е така, отново попитал лекарят. Да, в рамките на нормалното, отговорил Дейвид. Мобърли помислил, изтъкнал, че баща му е обезпокоен за него, и пак задал въпрос: усеща ли липсата на майка си? Дейвид премълчал. Мобърли изчакал малко, рекъл, че не му харесват пристъпите, затова сега ще се опитат заедно да открият какво се крие зад тях.

Дал му кутийка с моливи, помолил го да нарисува къща. Дейвид избрал черен цвят, внимателно очертал стените и комина, сетне поставил прозорци и врата, тогава се захванал да рисува керемиди със закръглени краища на покрива. Съвсем бил погълнат от тях, когато лекарят го спрял с думите, че това е достатъчно. Загледал се в нарисуваното, от време на време повдигал очи, поглеждал момчето. Запитал защо не е помислил да рисува с повече цветове. Дейвид отвърнал, че рисунката не е завършена, щом приключи с керемидите, ще ги боядиса в червено. А лекарят попитал много бавно — по същия начин както говорели някои от книгите — защо именно керемидите са толкова важни?

Дейвид се позачудил — дали пък доктор Мобърли е наистина лекар? Предполага се, че лекарите са интелигентни хора. А този тук не му изглеждал особено умен. И много бавно обяснил, че няма ли керемиди на покрива, значи дъждът може да влиза в дома, затова те са толкова важни, колкото например и стените. А страхува ли се Дейвид, че дъждът може да влезе в къщата, запитал внезапно лекарят. Не обичам мокрото, отвърнало момчето. Ако навън вали, човек излиза облечен, подготвен, тогава не е толкова страшно, но у дома никой не се облича като за дъжд, нали?

При този отговор доктор Мобърли изглеждал донякъде объркан.

След малко помолил Дейвид да нарисува дърво. Момчето започнало с клоните, грижливо ги скицирало, сетне се захванало поред на всеки да добавя листа. Стигнало до третия, Мобърли го спрял. Този път на лицето му имало ново изражение — приличало на бащиното при успешно решена докрай кръстословица в неделния вестник. Лекарят изглеждал особено доволен от себе си, готов току да скочи от стола с насочен нагоре пръст и гордо да викне „Аха, аз казвах ли ви!“ — също както по карикатурите рисуват лудите учени.

Сега дошло ред на въпроси за дома, за майката и бащата. За пристъпите. Какво чувства преди настъпването им? А преди да е загубил съзнание, не му ли замирисва на нещо особено? Впоследствие боли ли го главата? Ами преди това? Може би го боли в момента?

Според Дейвид обаче лекарят не питал за най-важното, приемайки за даденост, че припадъкът води до пълно безсъзнание, а сетне момчето не помни нищо от изпитаното, преди да дойде в съзнание. А това не било вярно. Помислил дали да му разкаже за съпровождащите припадъците странни видения и пейзажи, но Мобърли вече отново разпитвал за майка му. Дейвид обаче не желаел да говори за майка си, още повече с непознати. Лекарят разпитвал и за Роуз, и чувствата му спрямо нея. Тук момчето направо не знаело какво да каже. Не харесвало тази жена, не му се искало баща му да е с нея, само че как да признае това пред доктора? Още повече че той вероятно после ще сподели казаното с баща му.

Към края на прегледа Дейвид се разплакал, без да осъзнава защо. Всъщност така силно заридал, че от носа му протекла кръв и това го изплашило. Тогава завикал, чак закрещял. Свлякъл се на пода, ситно треперещ, в съзнанието му заблестели ослепителни бели пламъци. Заудрял с юмруци по дъските и в същия миг чул как книгите зацъкали високо и неодобрително, а Мобърли завикал за помощ. В следващата секунда баща му нахлул в кабинета, тогава момчето почувствало, че потъва в тъмна бездна. Сторило му се, че това продължава само секунди, но всъщност продължило дълго време.

А в мрака чуло женски глас, заприличал му на майчиния. Тогава съзряло приближаваща се фигура. Тя обаче не била женска. Бил гърбав мъж, разкривен, с дълго лице и извита брадичка. Задавал се от сенките на своя свят.