Джон Коннолли - Книга за изгубените неща

В една приказка могъщ зъл чародей омагьосал принцеса, принуждавайки я да танцува до изтощение нощем, а денем да спи непробудно. Но вместо да бъде спасена от делата на смел принц или умен слуга, тя умряла. Затова пък духът й се връщал нощем и дълго измъчвал чародея чак до такава степен на обезумяване, че накрая той се хвърлил в дълбока бездна, за да загине там в подземни огньове. В друга приказка едно момиченце било нападнато от страшен вълк вдън гори тилилейски. Побягнало горкото, ужасно изплашено, вълкът му подире и ето им насреща дървар с брадва. Ще помислите, че за щастие той ще убие звяра и ще отведе детенцето у дома при родителите, ама не. В този сюжет той наистина отсякъл вълчата глава, но сетне завел момиченцето в своята колиба в най-дълбоката и най-гъстата част на гората и там го държал, докато пораснало достатъчно, за да се омъжи за него. Така и станало — оженили се, а сватбената церемония била ръководена от бухал, макар че момичето не престанало да плаче за семейството си през всичките тези дълги години като пленница в гората. Сетне им се родили и деца, а дърварят ги учел на лов и всякакви други неща — вълците да преследват и избиват, да издирват изгубилите пътя си в гората хора, мъжете да обират и убиват, а жените да водят у дома.

Дейвид четял денем и нощем, увит в дебело топло одеяло, защото в къщата на Роуз било винаги студено. Вятърът прониквал през цепнатините по рамките на прозорците и недобре затварящите се врати. Течението шумоляло по страниците на поредната отворена от Дейвид книга, сякаш я прелиствало, търсейки нещо ценно, скрито сред страниците. Целият дом бил обрасъл в бръшлян, филизите му отдавна проникнали в горната част на къщата, години наред бавно пробивайки си път, извивайки се по таванските ъгли и под прозоречния перваз в стаята на Дейвид. В началото момчето се дразнело, изрязвало с ножици тънките ластари и ги изхвърляло навън, но скоро установило, че след няколко дни те отново се завръщат, дори по-жилави от преди, още по-дебели и дълги, упорито търсещи ямките в дървенията и фините цепнатини в гипсовите стени. През същите дупки влизали и най-различни насекоми, така че границата между естествения външен и домашния свят се губела някак размазана и неясна. Дейвид откривал бръмбари в дрешника, а в чекмеджето за чорапи намирал стоножки. Нощем чувал шумолящи под дъсчения под мишки. Струвало му се, че природата всячески се опитва да му отнеме стаята.

Още по-лошо било, че насън все по-често му се явявало съществото, което вече наричал в себе си Гърбушкото. То винаги бродело сред гъсти гори тилилейски, същите като онези под прозорците на къщата, и наближавало дома — поне така го виждал в сънищата си Дейвид. Гърбушкото стигал съвсем до края на гората, току до последната, най-външна редица дървета, надничал иззад някой от дебелите дънери, оглеждал зелената морава пред къща, досущ като тази на Роуз. Понякога се опитвал да заговори Дейвид. Усмивката му била насмешлива, а думите, които изричал, били някак си безсмислени, поне на Дейвид така му се струвало.

— Ние чакаме — казвало съществото. — Чакаме ви, Ваше Величество. Всички приветстват новия крал!

Интересна била стаята на Дейвид като архитектурно изпълнение — таванът съвсем нисък, а тук-таме и доста скосен. И то на места, където това не било необходимо. Предоставя възможност на трудолюбивите паяци да тъкат мрежите си на воля. Понякога в желанието си да огледа и най-тъмните ъгълчета на лавиците, Дейвид завирал лице и коса в паяжините, а те сякаш посребрявали главата му с фините си копринени нишчици. Паяците, обитатели на въпросното място, се разбягвали по ъглите и там се свивали на кълба, следейки нападателя със злобни очички, горящи в желание за членестонога мъст. В единия ъгъл на стаята имало дървен сандък за играчки, в другия — голям дрешник. Помежду им се намирал шкаф с чекмеджета и огледало най-отгоре. Стените били боядисани в светлосиньо, затова през деня стаята изглеждала като част от външния свят, още повече за това допринасял проникналият бръшлян и попадналите в паяжините насекоми.

Единственият прозорец бил малък, с гледка към моравата и гората. А качал ли се на седалката в прозоречния еркер, Дейвид вече забелязвал камбанарията на църквата и покривите на къщите в съседното село. Лондон се намирал на юг от дома, но все едно бил на края на света, защото горите с вековните си дървета изцяло изолирали къщата от по-далечния свят. Мястото за сядане в еркера било любимото за четене на Дейвид. Книгите все така си шушукали и говорели помежду си, само че сега той вече можел да ги усмирява и при съответно настроение с една-единствена дума да ги накара да замълчат. При това, усетели ли го, че чете, те винаги сами притихвали. Изглежда се радвали, съзнавайки, че жадно поглъща поредната история.