Джон Коннолли - Книга за изгубените неща

Книгата на Дейвид с гръцките митове била еднаква по размери и цвят на кориците със съседната стихосбирка, затова вместо митовете той често по погрешка вадел поемите. Всъщност стиховете не се оказали чак толкова лоши, веднъж, щом като се зачел и започнал да ги харесва. Една от поемите била за някакъв си рицар, само че в нея го наричали със странното име Чайлд 1 1 Става дума за класическата поема на английския викториански поет Робърт Браунинг „Чайлд Роланд кулата достигна“. — Бел.прев. , а той тръгнал да дири една тъмна кула и тайната, която, изглежда, се пазела в нея. Стигнал значи до кулата и точка — толкова била по дължина и поемата, тук свършвала. Този край не е хубав, никаква работа не върши, рекъл си Дейвид. Интересувало го какво ще има в тази кула, какво се е случило с рицаря, поетът обаче, изглежда, не намирал това за важно. Това накарало Дейвид да се замислил върху друго нещо: какви хора са поетите? Защото то било от просто по-просто — историята става интересна точно когато рицарят стига до кулата. А авторът решава тук да сложи край и да пише нещо си друго. Или може би е възнамерявал да се върне към поемата и сетне е забравил? Или не е успял да измисли достатъчно страшно чудовище, което да се крие в кулата, нали? И Дейвид внезапно си представил поета, заобиколен с листа хартия, на тях нахвърля куп идеи за страшилища, но те не му харесват и той едно по едно ги задрасква ли, задрасква.

Върколак.

Змей.

Ама много голям змей.

Вещица.

Страшно огромна вещица.

По-дребна, ама много зла вещица.

Опитвал отново и отново да си представи наистина страховито чудовищно създание, но се оказало, че не може. Значи вероятно било по-трудно, отколкото изглежда, защото нищо не отговаряло на идеята му за много голяма ужасия. И в края на краищата в съзнанието му се оформил половинчат образ на някакво си чудновато деформирано същество, дето клечи нейде в дълбините на въображението — там, където в мрака се кривят, гърчат, пълзят всички неща, от които най-много се страхува.

Нареждайки и пререждайки книгите по лавиците, момчето постепенно усетило настъпващата в стаята промяна. Новите книги изглеждали неловко и звучали неспокойно пред заварените, чиято външност била застрашителна, а и говорели на Дейвид в прашни, бумтящи тонове. Старите били подвързани с кожа, някои съдържали отдавна забравени неща, които днешната наука отрича като неверни, тъй като откритията на нови истини са всъщност постоянно движение напред. А книгите с древно познание така и не се примирявали с отричането на тяхната стойност. Не можели да приемат също, че ги считат за по-долна категория и от приказките, тъй като последните така или иначе се възприемат като измислица и фантазия. И се имали за родени с важна роля и за велики неща. Големи мъже и жени на своето време били работили по създаването им, излагайки в тях цялата съвкупност на тогавашните вярвания и познания. Почти не били в състояние да понесат и твърденията, че авторите им може би са се заблуждавали и затова днес заключенията им са напълно безполезни.

Дебела книга, която на базата на задълбочено проучване на Библията твърдяла, че краят на света ще дойде през 1783 г., била вече почти невменяема и отказвала да приеме, че сегашната година е различна от 1782. Защото иначе би признала, че съдържанието й е погрешно и в съществуванието й няма никакъв друг смисъл, освен това да бъде истински куриоз като библиографска рядкост. Тънко томче на тема марсианските цивилизации, съчинено от човек с голям телескоп и очи, различили канали там, където вода изобщо не е текла, непрестанно дърдорело, че марсианците са се скрили под повърхността на своята планета и сега тайно строят там големи машини. В момента същата книжка заемала място до няколко томове за езика на глухонемите, а те за щастие не чували нищичко.

Обаче Дейвид открил и книги, подобни на неговите: дебели, богато илюстровани томове с приказки за феи и народни сказания, а самите рисунки били все така свежи и богати тонално, сякаш са нови. Именно към тях насочил вниманието си през първите дни в новия дом. Често се излягал на двойната седалка в прозоречния еркер и се зачитал, дълбоко потъвайки в атмосферата на поредната приказка, а от време на време надничал навън към гората, сякаш очаквал оттам да изскочат вълци, вещици или великани човекоядци. Защото описаните в книгите гори така силно и странно приличали на тези около къщата на Роуз, че за момчето било просто невъзможно да повярва, че не са едни и същи. А това впечатление се засилвало и от друго някои от приказките били дописвани на ръка, а рисунките били явно дело на човек с голям художествен талант и фин усет за прилика. Дейвид не успял да открие името на автора на продълженията, то никъде не било представено. При това повечето от приказните сюжети му били непознати, макар и да съдържали познато ехо от други, които знаел почти наизуст.