Стив Байн - Дъщерята на меча

Някои читатели може би ще открият в тази книга грешки, които са по-значими от доматите на хобитите. Квалификацията ми е най-вече по философия, не по история, затова пишейки историческа белетристика, аз поемам определени рискове. Никога не съм бил и полицай, затова рискувах още повече, когато избрах за главен герой Марико. За мен това не е проблем; ще изплагиатствам думите на Сократ, че живот без риск не си заслужава да се живее. Ако читателите наистина открият анахронизми или неточности, мога да очаквам няколко имейла. Моля изпращайте. С нетърпение очаквам да чуя от експертите повече за полицейските процедури и японската история и ако междувременно съм си създал колекция от хобитски домати, толкова по-добре. Обещавам добре да се позабавлявам с тях.

Редакторът ми каза, че останалите ми читатели — онези, които не са полицаи, историци японисти или разни други, търсещи хобитски домати, за които да се хванат — може би ще се заинтересуват кои части от книгата ми са исторически точни и кои са моя собствена измислица. Самият майстор Иназума е измислен, но останалите подробности, свързани с изковаването на мечовете, са достатъчно точни: Мурамаса и Мусамуне са реални исторически фигури; ковачите от Секи са били (и все още са) шинтоистки монаси, а Секи е бил (и все още е) японската столица на мечовете; буквално идентични мечове са били класифицирани като тачи в една епоха и като катана в друга, а различията са се основавали върху начина, по който са били носени.

Може би най-важното за целите на тази книга е, че даването на имена на мечовете е било често срещано, особено ако с това оръжие е било постигнато нещо забележително, и нерядко даден меч е бил описван като притежаващ определена индивидуалност. Японската култура в основата си е изцяло повлияна от шинтоизма, а в сърцето на шинтоизма лежи идеята, че ками — превеждани неправилно като „богове“, неадекватно като „духове“, а най-добре е изобщо да не бъдат превеждани — населяват едновременно живите и неживите неща. Водопадите имат ками също като лисиците и от тази гледна точка няма причина един меч да не притежава ками .

Всички исторически периоди в книгата са точно наименувани и датирани и макар имената на героите и техните семейства да са измислени, подробностите от животите им са също исторически точни. Момчета самураи като Дайгоро наистина са навършвали пълнолетие на шестнайсет години (макар някои семейства да са избирали друг рожден ден, за да отпразнуват пълнолетието). Жени като Хисами са били самураи и са имали свои школи, в които са овладявали боравенето с оръжия, включително е наострени фуркети. Прехвърлянето на лоялността на Сайто от господаря Канаяма към господаря Ашикага е било възможно, а алтернативите — сепуку или превръщането в ронин — са били доста мрачни.

Освен това се постарах регионалната политика да отразява правдиво историческите факти. Територията Овари от Книга втора е била силно оспорвана през най-размирните периоди от японската история. Полуостров Изу от Книга четвърта и шеста е имал пет доминиращи клана, чиито глави са били наричани Изу-но-ками (Господарите защитници на Изу). Промених имената на семействата от Изу, но клан като Домът Окума е можел да командва васалите си като Дома Ясуда. Тойотоми Хидейоши е реална историческа фигура, а мощта му е била толкова голяма, че дори регионални господстващи кланове, като Окума, не са можели да си позволят да игнорират желанията му.

Между другото, раната на шията на Ичиро Окума също е напълно реалистична, както и тази на Джиндзаемон Ашикага. Прототип на господаря Ашикага е един познат на дядо ми, който беше прострелян в гърлото; дрезгавият му глас се е запечатал в съзнанието ми, както и белегът му, който приличаше на сателитна снимка на ураган. Раната на Ичиро, както и лечението й, е взета назаем от една от книгите в Хагакуре 9 . Макар оцеляването след такава смъртоносна рана да изглежда невъзможно предвид ограничените им познания по медицина, жертвата в Хагакуре отново получила шанса да размахва меча. Възможността някой от онази епоха да е оцелял, след като е бил почти обезглавен, беше твърде изкушаваща, за да я пропусна.

Веднага след като открих, че част от разказа за мечовете Иназума трябваше да се развива през Втората световна война, аз прерових историята в търсене на идеалния момент. Тогава изпъкнаха две събития. Първото беше неочакваната капитулация на американците близо до Лузон на 9 април 1942 година. Второто се случва само девет дни след това: единственото американско въздушно нападение над Япония през 1942-ра, известно днес като рейда „Дулитъл“ (наречен на ръководителя на атаката подполковник Джеймс Х. Дулитъл, авиоконструктор и пилот).