Стив Байн - Дъщерята на меча

— Никъде не пише, че едно момиче не може да се пробва на два фронта. — Саори й намигна и се усмихна. — Хайде, Мико, сложи си грим и да вървим.

Шест нощи и седем дни — толкова време прекара Марико в леглото, преди Хаякава да обяви, че рискът от сепсис е отминал. А сега тя не искаше да излезе от апартамента. Знаеше, че в това няма логика и че рано или късно трябва да отиде в участъка, ако иска да й разпишат шестседмичния болничен. Марико все още не можеше да седи, без да изпитва остри болки в корема и в гърба. Мечът на Фучида беше нанесъл достатъчно щети, преминавайки през тялото й, но всъщност прободните рани в мускулите й я обездвижваха. Ако искаше да получава заплата, докато се потеше в центъра по рехабилитация, трябваше да попълни цялата документация.

Колкото и да се дразнеше от Саори заради настойчивостта й, Марико започна да се приготвя за излизане.

— Нямам представа какво да облека — обърна се тя към сестра си. — Какво отива на инвалидна количка, по дяволите?

Възпираше я точно мисълта, че ще я видят в инвалидна количка. Бе работила упорито, за да я приемат като равна — или ако не като равна, то поне като силна, независима жена, която няма нужда да бъде глезена или спасявана. Появата й в инвалидна количка пред всички в участъка щеше да разруши имиджа й и Марико се страхуваше, че щяха да са й необходими нови четири години, за да го възстанови.

Онова, което й вдъхна увереност, беше Славна победа. Мечът не се намираше в склада за улики, защото не бе улика; никой не можеше да повдигне обвинения срещу мъртвец, а след като разследването срещу Фучида беше прекратено, оръжието си остана просто частна собственост на доктор Ямада. Той бе завещал всичко на Шоджи-сан, а тя нямаше особена полза от древни кавалерийски мечове. Когато Марико се върна в апартамента си, откри, че Саори й е купила стойка за мечове като подарък за добре дошла и поради липсата на подходящо място в миниатюрния й апартамент сега Славна победа нетърсена лежеше върху кухненската маса.

Това беше най-скъпият, най-красив и най-страховит подарък, който бе получавала някога. Мечът беше колосален и стърчеше от двете страни на малката маса. Марико се замисли за Бушидо традицията, която олицетворяваше той; замисли се за загиналия си сенсей; замисли се за онова, което и двамата биха могли да кажат относно борбата със страховете си.

Затова тя порови из чекмеджетата за малко руж и блясък за устни. Обикновено не си слагаше грим, но не можеше да се появи в участъка като бледото зомби, в което се бе превърнала, след като бе прекарала цяла седмица в леглото на интравенозна диета. Накрая реши да облече полицейската си униформа. Това отново не беше в неин стил, но така поне щеше да изглежда като сержант в инвалидна количка, а не като нещастно момиче в инвалидна количка.

Когато наближиха участъка, сестра й я успокои:

— Не се тревожи. Всичко ще бъде наред.

Саори я завъртя на другата страна, блъсна вратата със задника си и придърпа Марико вътре. Втората двойна врата също беше направена от армирано стъкло и когато Марико погледна през рамо, видя как Ино бърза да я отвори пред нея. Всичко започва още преди да съм влязла, помисли си тя, докато дългите му ръце дърпаха крилата навътре.

— Ама колко високо си пораснал, а? — закачи го Саори. Дори без да поглежда, Марико знаеше, че сестра й му се усмихва.

Но Ино не й обърна никакво внимание.

— Хей, момчета! — извика той. — Оширо се върна!

Аплодисментите бяха последното нещо на света, което бе очаквала Марико. Всички в участъка станаха на крака, нададоха одобрителни викове и заръкопляскаха. Ино първи я тупна по рамото, както сигурно постъпваше със съотборника си, който е направил победния хоумрън в бейзболния турнир между участъците. Когато Саори я вкара в залата, ченгетата едно след друго се надпреварваха да я поздравяват и да й се усмихват искрено. Някой я удари приятелски с юмрук по рамото, без да си мери силата. Сигурно щеше да й остане синина. Щеше да я цени високо. Сержант Такеда, който не беше по-висок дори от седналата в количката Марико, погледна към липсващия й пръст и се пошегува, че сега ще трябва да се научи да стреля с лявата ръка. Подобна шега той би си направил само с друг мъж. Направо го обожаваше заради това.

— Отърва се от дъртия! — каза едно ченге, което тя дори не познаваше.

— Да, тази сутрин се е признал за виновен — обади се някой зад гърба й, дори не успя да го види през тълпата.

Който и да беше той, коментарът му породи също толкова голяма суматоха, както и появата на Марико.