Стив Байн - Дъщерята на меча

— Не мога да повярвам. Но е истина, нали? Ямада е спасил Япония.

— Възможно е — отвърна Шоджи, като сви рамене. — Трудно е да се каже. През всичките тези години той също така носеше в себе си страха, че сме изгубили войната по негова вина. Веднъж имаше възможността да унищожи Красивата певица. Не знам колко неща щяха да се променят, ако беше успял да го направи, но кой би могъл да каже? В стоманата на мечовете Иназума са изковани и силите на съдбата. Те със сигурност управляват участта на семейства и кланове, защо не и на цяла държава?

— Защо не? — повтори Марико като ехо. — Но това звучи грандиозно, нали? Изгубили сме войната заради един човек, но същият този човек ни е спасил от това страната ни да се превърне в колония?

— По-добре е да се каже, че един човек е стоял на мястото, където двете нишки на съдбата са се преплели. Мнозина са следвали пътищата на тези нишки и са участвали в преплитането им. Кейджи-сан беше един от малцината, които извървяха и двата пътя.

— И вие сте го видели? Предварително?

— До известна степен, да.

— Също както ме видяхте да умирам от меча на Фучида?

— Да.

Марико преглътна.

— И въпреки това допуснахте да участвам в двубоя, в който знаехте, че ще загина? Защо не ми казахте?

— Представете си, че го бях направила. Представете си, че ви бях казала, че Саори ще си спаси живота, но не и вие. Това щеше ли да има някакво значение?

— Не.

— Разбира се, че не. По един или друг начин съдбата ще намери пътеката си. Ревът й продължава да отеква в ушите ми, детектив Оширо. Работата ни все още не е приключила.

Префектура Токио поддържаше строго охраняван комплекс за съхраняване на улики в северната част на пристанището. Това бе единственото място, където можеха да се пазят двата меча на Иназума. Ако оценката на Ямада беше правилна, то всеки един от мечовете би могъл с лекота да достигне на търг сумата от петстотин милиона йени. Съхраняването на подобни съкровища в картонени кутии в участъка на лейтенант Ко просто нямаше как да стане.

Комплексът на пристанището беше и най-вероятното място за съхраняването на петдесет и петте килограма заловен кокаин. Само две правителствени съоръжения имаха капацитета да унищожат кокаин в такива количества. Едното бе крематориумът в щаба на Националната агенция на полицията. Другото беше крематориумът в складовата база в северната част на пристанището. Петдесет и пет килограма хапчета екстази можеха да бъдат разпределени между токийските участъци и да се използват при обучаването на агенти или в полицейски операции, но кокаинът бе неизползваем в такива ситуации. Благодарение на дългогодишното споразумение между борьокудан и полицията, нито един здравомислещ дилър в Япония не би докоснал тази дрога. В резултат от последните арести якудза щяха да заобикалят отдалеч полицаите в следващите месеци, но напълно нормално беше да се предположи, че рано или късно статуквото щеше да се възстанови.

Тъй като мечовете и кокаинът бяха свързани с един и същ заподозрян, най-вероятно щяха да се съхраняват в един метален шкаф. Докато Марико обикаляше из комплекса в търсене на този шкаф, тя установи, че двете с Шоджи са добър екип. Доктор Хаякава бе забранил на Марико да използва ръцете си, за да се придвижва с количката наоколо — твърде резките движения на горната част на тялото можеха да разкъсат шевовете й — затова Шоджи използваше Марико отчасти като бастун, отчасти като куче водач.

Значката на Марико беше достатъчна, за да им осигури достъп. Съдейки по вдигнатите вежди на полицая, който дежуреше на контролно-пропускателния пункт, Марико предположи, че историята на сблъсъка й с Фучида вече бе достигнала до всеки участък в Токио. Дори сред ченгетата, които би трябвало да знаят подробностите по случилото се, слуховете се разпространяваха като вирус, който мутираше при всяка нова инфекция. По всяка вероятност онова, което бяха чули служещите в комплекса, нямаше кой знае каква прилика със случилото се в действителност, но Марико нямаше нищо против известността, стига тя да й осигуряваше достъпа, който при обичайни обстоятелства щеше да й бъде отказан.

Ако не бяха всичките големи стоманени шкафове, в основното помещение на комплекса би могъл да се побере хеликоптер. Огромната ролетна врата, която гледаше към водата, беше достатъчно голяма, за да може през нея да премине магистрала. Миризмата на пропан, която изпускаха ауспусите на мотокарите, се бе просмукала в цялата прашна, просторна зала, а светлината на лампите, които висяха на дълги шнурове от тавана, едва стигаше, за да вижда човек около себе си. Доколкото Марико можеше да прецени, тук имаше поне хиляда шкафа, високи около метър, наредени по два един върху друг и боядисани в неутрално сиво.