Стив Байн - Дъщерята на меча

Хаякава беше мил и разбран човек въпреки навика си непрекъснато да се обръща към нея с „Оширо“. (Тя не можеше да очаква от него да схваща нюансите, отличаващи сержант от детектив сержант , но елементарната учтивост изискваше да използва поне Оширо-сан.) За разлика от много мъже на неговата възраст и за разлика от повечето негови колеги, с които се бе сблъсквала Марико, Хаякава не направи никакви опити да я опипва. Много лекари вярваха, че това е тяхно право, една от привилегиите на професията им, но на Хаякава като че ли му беше неудобно да прави такива неща. Или може би като знаеше, че се е върнала от отвъдното, след като бе убила въоръжен с меч социопат, той просто беше позволил на здравия разум да надделее над похотта.

Като се оставят скрупулите, здравия разум и либидото му настрани, той бе искрено загрижен за пациентката си, но когато се наложеше, Шоджи-сан можеше да бъде изключително убедителна. Тя принуди Хаякава да позволи на Марико да напусне леглото си ден по-рано, но само за сутринта, и то след като получи обещанието й, че няма да се опитва да става от инвалидната количка. Освен това Шоджи успя да убеди директора на погребалния дом да отложи опелото на Ямада с два дни, за да може Марико да присъства.

Част от цветята бяха пристигнали още в събота следобед и бяха започнали да повяхват, но така или иначе опелото беше чудесно. Най-големият и най-богато украсен венец бе изпратен от самия император, а придружаващата го картичка беше подписана от Техни императорски величества и подпечатана със златната хризантема. Музиката бе Осмата симфония на Дворжак — факт, който Марико научи едва след като Шоджи-сан го прошепна в ухото й и който я накара да се разплаче. Тя изтри първата сълза с юмрук и се зачуди дали щеше да слуша точно тази музика вечерта, когато Ямада бе убит.

Марико беше най-младата от присъстващите. Да почетат паметта на Ямада бяха дошли прошарени професори от Тодай и едва кретащи ветерани от Великата война. Марико дочу шепот, че самите императорски величества щели да дойдат по-късно за частната сбирка пред урната на Ямада.

Когато всички заеха местата си и надгробното слово започна, Марико се почувства така, сякаш покривът се бе срутил върху главата й. Количката й като че ли се беше продънила в пода и пропадаше в бездънна яма. Сенсеят й щеше да бъде погребан като Кейджи Кияма, име, което я изпълваше със съжаление. Не я притесняваше дискредитирането на името Ямада, а това, че никога не го бе разпитвала по-настоятелно за миналото му. А то беше наситено със събития: лейтенант във военното разузнаване; оцелял при първото американско въздушно нападение над родината им през Великата война; участник, а след това и военнопленник в битката за Гуадалканал. Понижен в сержант по неясни причини и въпреки това награден със звездата на „Висшия орден на Хризантемата“, нещо, което Марико не знаеше, докато не го чу в надгробното слово. Тя не можеше да не се замисли за пропуснатата в словото история, която обясняваше причината сенсеят й да получи най-високото отличие в Япония, медал, който обикновено се връчваше само на императори и чуждестранни кралски особи.

Марико се чудеше как сенсеят й се бе сдобил с такъв престиж, след като дори собствените му съседи сигурно не бяха чували за него. За тях той беше просто възрастният мъж, който живееше в къщата с красивата градина. Академичните му трудове бяха толкова специализирани, че едва ли щеше да ги прочете някой извън университетската програма по японска история. И въпреки това той бе награден от самия император и в скромната си спалня пазеше меч, който струваше милиони.

Но и по-странни неща се бяха случвали, помисли си Марико. Та нали същият този меч сега беше неин или по-скоро щеше да бъде, след като приключеха случая Фучида. Предполагаше, че известно време оръжието щеше да стои заключено като доказателство, но след време Славна победа нетърсена щеше да се върне при нея. Ямада-сенсей бе завещал всичко на Шоджи-сан, която бе приела къщата, но се беше отказала от меча и стотиците исторически книги. Марико с готовност се бе съгласила да вземе книгите, макар че нямаше представа къде може да ги прибере. Славна победа обаче беше нещо съвсем различно и тя се бе опитала да отклони предложението.

— О, я тихо — беше казала Шоджи. — Нямам никаква полза от мечовете.

— Но той струва цяло състояние — бе възразила Марико.

Шоджи само се беше усмихнала.

— И от него нямам никаква полза — бе отвърнала тя. — Когато човек стигне моята възраст, спира да се интересува от тези неща.