Стив Байн - Дъщерята на меча

— Шоджи-сан тук ли е? Сляпата жена? Трябва да говоря с нея.

— Спокойно, Оширо. Важно е да запазите спокойствие.

— Извинете. — Марико си пое дълбоко дъх. — Доктор… простете, но не си спомням името ви.

— Упойката е виновна. Името ми е Хаякава.

— Доктор Хаякава, имаше един меч…

— Не се тревожете за това — разнесе се познат глас и тя видя Шоджи, която бе застанала на прага между Саори и майката на Марико. Двете бързо се приближиха до леглото й, като изоставиха Шоджи и избутаха доктор Хаякава от пътя си.

— Ти се събуди! — възкликна Саори.

— Здрасти — отвърна Марико. Не успя да каже почти нищо друго, смазана в прегръдките им. Когато се опита да ги прегърне в отговор, болката в червата отново я прониза.

— Очевидно ще трябва да продължа с визитацията — измърмори Хаякава и миг по-късно мястото му пред погледа на Марико бе заето от Шоджи-сан.

— Не се тревожете за Тигъра — каза тя. — Погрижих се да бъде отнесен у дома му.

Марико не намери сили да попита дали императорът ще й прости, че бе окървавила фамилното наследство. Това щеше да почака.

Майка й, която изглеждаше толкова изтощена, сякаш току-що беше родила дете, седна на един от тапицираните столове в стаята. Саори пусна Марико от прегръдката си, но стисна дланта й в шепите си. Усещането беше непознато за Марико и само след миг тя се досети защо: показалецът на тази ръка липсваше и тя бе почувствала как Саори държи чуканчето заедно с трите останали пръста. Някакъв инстинкт подтикваше Марико да се срамува от дефекта си, но тя нямаше никакво намерение да му се подчинява. Беше щастлива, че е жива, с девет или десет пръста, и за пръв път в живота й мисълта за срама й се струваше абсолютно незначителна.

Китките на Саори бяха увити в широки бинтове с цвета на кожата на бял човек. Превръзките бяха издути и през мъглата на размътения си ум Марико си спомни, че подобни превръзки увиваха и глезените на Саори. Опитвайки се да разхлаби „свинските опашки“, тя бе дърпала наистина силно.

— Ужасно съжалявам, Мико — рече Саори, готова да избухне в сълзи.

— Недей — каза Марико. — Не си направила нищо лошо, за да те отвлекат. Виновен е Фучида, не ти.

— Не става дума за това — отвърна Саори. — Бях пълна глупачка. Успях да се убедя, че нямам проблеми с наркотиците. Но всъщност имам, и ти го знаеше, а аз не те послушах. Ужасно съжалявам.

Марико отвори уста, за да отговори, но Саори й даде знак да замълчи.

— Не ми казвай, че всичко е наред. Защото не е. Само че аз не го виждах. Мислех си, че това е мой проблем. Не знаех как се чувствахте ти и мама, като ме гледахте как се самоубивам, знаейки, че не можете да направите нищо, за да ме спрете. Но после, докато седях завързана на онзи стол, когато го видях да те убива и не можех да направя нищо… Съжалявам, Мико, ужасно съжалявам. Не знаех.

Марико преглътна и сви устните си в опит да не заплаче, ала не успя. Саори също плачеше и двете се прегърнаха толкова силно, колкото им позволяваха нараняванията.

— Повече никога няма да го направя — обеща Саори. — Кълна ти се, повече няма да докосна наркотик.

— Знам — отвърна Марико и си помисли, че макар да беше чувала тези думи стотици пъти, този път усещаше, че е различно.

И внезапно всичко това просто отлетя. Те отново бяха страхотните сестри Оширо, бършеха сълзите си и се смееха смутено.

— Онзи доктор Хаякава — подхвърли Саори, — сладък е, нее ?

— Да, сигурно. Не му обърнах особено внимание.

— Значи нямаш нищо против, ако аз…?

Марико се разсмя толкова силно, че едва не си разкъса шевовете.

— Саори, само за това ли мислиш?

— Ами и без това вече няма да се друсам. Нали трябва да насоча вниманието си към нещо.

Изчервената Шоджи-сан се прокашля с майчински авторитет.

— Донесохме ви нещо — каза тя, стиснала един брой на „Йомиури Шимбун“ в набръчканата си, окичена с пръстени ръка. — Аз, очевидно, не съм го прочела, но ми казаха, че името ви го има в две от заглавията.

— О, дайте го тук — ръката на Саори се стрелна към вестника. Тя се наведе над Марико и тялото й се притисна върху нейното, принуждавайки разреза в корема й да я захапе болезнено в отговор. Марико потисна стенанието си. — Да, точно този е — потвърди Саори. — Всъщност вече е отпреди няколко дни. Съжалявам. Но чуй това: „Самурайски дуел на полицайка завършва с две жертви и едно чудотворно оцеляване“. И тази също: „Разбита е банда, занимаваща се с наркотици и отвличания“. Яко, а?

Марико почувства как нещо в нея се сви. Винаги се справяше по-добре с приемането на критика вместо с похвали. Но това беше останало в миналото; сега се съмняваше, че ще намери време да се срамува, дори ако я посрещнеха като герой.