Стив Байн - Дъщерята на меча

— Ямада не си е губил времето в последните си дни, а? — Фучида се подсмихна подигравателно. — Да не би да се мислиш за фехтовачка?

Марико не се мислеше за никаква. Единственото, за което можеше да мисли, беше осакатената й ръка. Сърцето й блъскаше в гърдите така, както боксьор блъскаше боксовата си круша.

— Вземай си меча и се махай — каза тя.

— Ти си просто едно кротко мъниче, нали? По телефона ми се правеше на много безпощадна. И трябва да ти призная: голям кураж се иска да дойдеш тук сама. Но сега ще видим истинската ти същност. Когато картите се свалят на масата, ще се окаже, че си просто една ревлива ученичка.

Той се престори, че нанася удар. Тя се опита да го парира и пропусна. Фучида повтори, сега вече наистина, възползвайки се от острата й реакция, и този път острието й едва успя да избие неговото настрани. Той изръмжа, оголвайки зъби. Сега вече се беше ядосал. Дали защото Марико успяваше толкова време да издържи на атаките му? Дали не искаше да приключи по-бързо с нея, а тя успяваше — като по чудо — да му се опре?

Без да спира да ръмжи, той се хвърли към нея и мечът му проблесна. Тя отстъпи встрани. Фучида се спъна в крака й. Марико осъзна, че Ямада бе използвал точно същия похват срещу нея. Фучида се стовари на пода и тя твърде късно осъзна, че би могла да скочи до него и да го довърши. Но когато осъзна възможността, Фучида вече бе заел приведена стойка и стискаше меча си в ръка.

Марико погледна към Славна победа нетърсена. Мечът лежеше точно до него, скрит в ножницата си върху купчината подови плочки в сандъка.

— Вземай си меча и се махай — повтори тя, като се опитваше да прогони отчаянието от гласа си.

— О, ще го взема — отвърна Фучида. Той се изправи, прехвърли Красивата певица в лявата си ръка, а с дясната сграбчи дългата дръжка на Славна победа. — И ще те убия с него. А после ще убия и сестра ти с него.

Мастилените линии на ръката му се нагънаха. Изведнъж той се хвърли към нея, замахвайки с Красивата певица. Върхът на острието му премина на доста голямо разстояние от Марико и за части от секундата тя си помисли, че отново финтира, подготвя се за втора атака. Но след това осъзна какво става всъщност — не я беше нападнал Фучида.

А Красивата певица.

Тя се опитваше да го отдалечи от другото оръжие. Но дори с помътнен разсъдък, Фучида притежаваше невероятна воля. Той се приближи с тежки стъпки до Славна победа нетърсена и с едно бързо движение измъкна масивното острие от ножницата му.

Човек би трябвало да притежава невероятна сила, за да размахва Славна победа с една ръка, ала Фучида беше невероятно силен. Очите му се бяха разширили, в тях гореше налудничав пламък, главата му се въртеше на всички страни, сякаш търсеше най-добрия ъгъл, от който да нападне. Накрая той се приближи към Марико, като размахваше и двата меча, и от опръсканата му със слюнка уста се разнесе маниакален крясък. Марико се завъртя странично и скочи напред, замахвайки с Планински тигър.

Славна победа издрънча на пода, все още стискана от половината ръка на Фучида.

Той дори не обърна внимание на удара. Хвърли се към нея и преди Марико да успее да възстанови равновесието си, тя почувства как Красивата певица я пронизва през корема. Фучида заби острието чак до дръжката му. Целият свят изчезна, потопен в болка.

Не. Не целият свят. Тя все още имаше меч и мишена. С последни усилия Марико успя да забие Планински тигър странично в гръдния кош на Фучида. Прониза белите му дробове и окървавеният връх на меча щръкна от другата страна на тялото му.

Двамата паднаха заедно. Марико не почувства удара на главата си в бетонния под. Пъргавият й детективски ум не реагира, когато тя повърна, нито когато мехурът й се освободи неволно, нито когато тялото й започна да се гърчи в агония. Вече не чувстваше дори болката от отрязания си пръст. Целият свят се потопи в бяла мъгла и единственото, което остана, беше Саори.

Саори пищеше и плачеше и умоляваше Марико да не умира. Но тя умря.

Две мълнии я пронизаха в гърдите.

Миризмите се завърнаха: кръв, озон, урина, повръщано, прах, пот. Последваха ги звуците. Саори продължаваше да плаче. Някой каза: „Върна се. Продължавай да натискаш тук“. От време на време се чуваше влажен гъргорещ звук, който се губеше сред останалите звуци, но идваше достатъчно отблизо, за да може Марико да го чуе. Едва след няколко повторения тя осъзна, че това е собственото й дишане.

За щастие осезанието й все още не функционираше, обезсилено от хиповолемичния шок. Но и без това нямаше какво толкова да види — само неясни фигури, които се движеха в бялата мъгла. Усещаше вкуса на кръв и повръщано. В устата й на равни интервали влизаше студен въздух с вкус на пластмасова бутилка.