Стив Байн - Дъщерята на меча

— Изчакайте пет минути и се обадете в полицията. — Тя говореше тихо и бързо, като междувременно извади своя зигзауер P230 от жабката. — Радиостанцията се намира пред дясната ви ръка. Просто натиснете бутона и говорете. Кажете им къде се намирам и че съм с Фучида и заложничката. Разбрахте ли?

Шоджи кимна и лицето й се изкриви, когато Марико дръпна затвора на пистолета, за да се увери, че в цевта има патрон — несръчно движение, тъй като с дясната си ръка притискаше телефона към крака си.

— Това пистолет ли е? — попита Шоджи.

— Разбира се — отвърна Марико. — Нали не очаквате да вляза вътре и да го предизвикам на дуел с мечове?

В следващия миг вече беше на телефона и говореше на Фучида:

— Съжалявам, изпуснах телефона. Много съжалявам. Моля, не се сърдете.

Дали бе вложила достатъчно уязвимост в гласа си, за да го убеди? По всичко личеше, че да.

— Заради подобни глупости сестра ви ще умре. Не го правете отново — каза Фучида.

Ядосан, помисли си Марико, но не неуравновесен.

Тя излезе от колата и измери с поглед сградата. Големи прозорци: отлични възможности за снайперисти, стига да можеше да извика някой. Фучида чуваше всяко нейно движение, а Шоджи, един от последните динозаври в Токио, нямаше мобилен телефон, иначе Марико щеше да го използва, за да изпрати есемес. Но това нямаше значение. Прозорците имаха огледални стъкла и под лъчите на обедното слънце всичко зад тях ставаше невидимо.

Тя се погрижи Фучида да вижда ръцете й, ако случайно я наблюдаваше отвътре, след което се наведе отново в колата, за да извади Планински тигър. Пистолетът се притисна болезнено в плаващите й ребра, но тежестта му й действаше успокоително. Придърпа сакото си напред, за да го покрие, и притисна лакътя си по-близо до тялото, за да го прикрие по-добре.

Когато се изправяше, палката я прободе в гърба. Тя също беше прикрепена към колана й, пъхната в малкия си кобур. Марико никога не бе използвала кобура при работата си на терен — носеше цивилни дрехи горе-долу откакто притежаваше електрошокова палка, а големият черен жезъл нямаше място в цивилния гардероб — и сега адски се надяваше, че изваждането й ще е толкова лесно, колкото го помнеше. Сакото и без това щеше да забави движенията й, но не можеше да мине без него, ако искаше да скрие оръжието си. Всъщност сакото й не беше достатъчно дълго, за да го прикрие напълно, но колата щеше да попречи да бъде забелязан откъм сградата — стига Фучида наистина да беше в нея. Ако се намираше в болницата от другата страна на улицата, тя може би току-що му бе разкрила скритото си оръжие.

По дяволите. Но вече нищо не можеше да се направи. Продължавай да вървиш. Съсредоточи се.

Марико дръпна ръчката за багажника, затвори шофьорската врата и отиде отзад, за да извади Славна победа нетърсена. Тогава осъзна, че няма как да носи едновременно и двата меча. Не и докато държи телефона, притиснат към ухото си. Те заслужаваха много по-голямо уважение от това да бъдат носени заедно под мишницата й. Но имаше ли друг избор?

— Извинявайте — каза им тя, докато вървеше към вратата в шперплатовата стена.

— Катинарът е отключен. Просто го дръпнете.

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи, поне за някого с два меча, две скрити оръжия, телефон и ребра, които ужасно боляха. Но тя отвори вратата и пристъпи в хладната тъмнина, която цареше зад нея.

— Прекарайте отново веригата през вратата. Заключете я с катинара.

Марико се замисли върху разположението на сградата. Откъм прозорците с изглед към улицата нямаше пряка видимост към тази врата. Хората, които стояха отвън пред нея, щяха да се виждат, но след като вече се намираше под дървените дъски на скелето, тя се скриваше от погледа. И никой от страната на болницата, която гледаше към улицата, не би могъл да я види. Тя притисна телефона с рамо към ухото си, раздрънка леко веригата и щракна катинара само в единия й край. Подкреплението едва ли щеше да дойде навреме, но нямаше намерение допълнително да затруднява работата им.

Не знаеше дали Шоджи ще успее опипом да разбере как работи радиостанцията. Не знаеше и дали Фучида се бе досетил да вземе полицейски скенер със себе си, за да подслушва комуникациите. Дали една пророчица можеше да предвиди подобни неща? Бих дала всичко, помисли си Марико, за да узная какво ще се случи през следващите три минути.

Фучида беше подбрал подходящата сграда, ако си търсеше място, в което изпратените на помощ полицаи щяха да видят доста зор, за да проникнат. Покривът може и да бе достатъчно голям, за да бъде спуснат там с хеликоптер тактически екип, но стърчащите наоколо небостъргачи щяха да окажат влияние върху скоростта и посоката на вятъра, а шумът от роторите със сигурност щеше да ги издаде. На приземния етаж не можеше да няма втора врата — противопожарните правила го изискваха дори за наполовина изтърбушените сгради, които бяха подложени на саниране — но Фучида не й беше казал къде се намира, а Марико нямаше време да я търси. В болницата сигурно имаше няколко полицаи, които щяха първи да реагират на повикването, ала никой от тях нямаше да е от спецчастите, а дори и да беше, нямаше да разполага с данни за разположението на сградата. Нито пък щеше да има телефонна връзка с някой психопат, който да му дава указания за правилната посока.