Стив Байн - Дъщерята на меча

— Петият етаж — нареди Фучида. — Стълбището се намира право срещу вас, в задната част на сградата.

Беше обмислил всичко. Когато стигнеше до него, щеше да е доста запъхтяна. Дори да имаше асансьор, той щеше да е блокиран на етажа на Фучида, а петте етажа осигуряваха достатъчно разстояние, за да не успее да стигне до приземния етаж преди асансьора. Фучида дори си бе направил труда да наръси стъпалата с натрошен цимент — ако Марико беше успяла по някакъв начин да се свърже със спецчастите, на тях щеше да им е дяволски трудно да се изкачат по стълбището, без Фучида да ги чуе.

Когато стигна до петия етаж, Марико видя силуетите на две фигури, очертани на фона на панорамния прозорец, който заемаше голяма част от задната стена. Едната беше мускулеста и в дясната си ръка държеше извит меч, чийто връх бе насочен към недовършения бетонен под. Другата фигура, слаба като вейка, седеше на единствения стол в помещението — който всъщност беше единствената мебел на целия етаж. Когато се приближи, Марико успя да различи дългите, дебели „свински опашки“, които привързваха китките и глезените на Саори към квадратните стоманени крака на стола. Видът на сестра й накара сърцето й да се свие.

Единственият друг източник на светлина освен прозорците бе висок, самотен правоъгълник в дъното — асансьорът, чиито врати зееха отворени. На различни места в помещението се виждаха купчини струпани сандъци с балатумни плочки, които бяха достатъчно високи, за да може зад тях да се скрие човек. Големи парчета гипсокартон стояха облегнати на стените като подредени по рафтовете огромни книги. До асансьора беше оставена голяма кутия с инструменти, която закриваше гледката към цялата задна част на етажа. Дори да бе дошла с партньор, прочистването на помещението щеше да е същински кошмар. Марико можеше само да се надява, че Фучида е дошъл тук сам.

Голият меч трябваше да е достатъчен, за да привлече вниманието й. Безпомощната й сестра би трябвало да е достатъчна. Но Марико беше детектив, умът й запомняше детайлите, независимо дали тя го искаше или не. Забелязваше всичко в стаята, без да забавя крачка, докато се приближаваше до най-близкия сандък с подови плочки. Тези неща бяха плътни, може би достатъчно, за да спрат куршум, макар че не можеше да си представи Фучида като стрелец. Дори да бе имал намерението да я застреля и да приключи с тази история, сега мечът го бе обсебил напълно. Ако Ямада беше прав, Красивата певица нямаше да му позволи да смени оръжията.

Мечът на Фучида бе дълъг колкото ръката му и той стоеше толкова близо до Саори, че Марико не се осмели да рискува и да стреля по него. Зигзауерът беше деветмилиметров, твърде малък, за да гарантира смъртоносно попадение при първия изстрел. Освен това Фучида бе избрал мястото си добре. Единственото нещо зад гърба му беше тънкото стъкло на прозореца, а зад него болницата „Свети Лука“. Тя не можеше да стреля, докато помещението не бъде прочистено.

— Вече сме тук — каза Марико и остави мечовете върху пълния сандък. — Сами.

— Не сме сами — отвърна Фучида. — Сестра ви е тук, за да ни прави компания.

Добре, помисли си Марико. Може и да лъжеше, но според нея не беше така. А ако казваше истината, значи стаята бе чиста.

— Можете да я пуснете вече. Мечовете ви са тук.

— Не съм идиот. Искам първо да ги видя.

Марико извади Славна победа нетърсена от памучния й калъф, измъкна острието й наполовина от ножницата и го прибра отново вътре. Постъпи по същия начин и с императорския меч.

Фучида направи една крачка към двата Иназума, после направи още една. Саори все още се намираше в обсега на меча му. Зад гърба му все още имаше хиляди пациенти, които можеха да разчитат единствено на късмета си за защита от рикоширали куршуми. Марико се опита да разгадае психическото му състояние, но лицето на Фучида все още се намираше в сянка.

Още две стъпки към мечовете. Той се движеше бавно, сякаш се опитваше да върви срещу вятъра с петдесеткилограмова раница на гърба. Когато продължи да се приближава с огромни усилия, Марико започна да различава повече подробности от тялото му, но не и лицето му. Досега бе смятала, че е облякъл плътно прилепнала тениска, може би от ликра, с претенциозна шарка. Сега видя, че рисунката на дясното му рамо всъщност е татуировка — сложна паяжина — а около другото му рамо беше увита змия или дракон. Косата му бе дълга и права, вързана на конска опашка и покрита с хачимаки , традиционната кърпа за глава на самураите. Това не беше добър знак. Пилотите камикадзе си връзваха хачимаки на главите, преди да отлетят и повече да не се върнат.