Стив Байн - Дъщерята на меча

Нямаше усещане нито за време, нито за продължителност. Чуваше как Саори плаче и после изведнъж всичките й сетива се изключиха, а когато отново се върна в съзнание, предишните шумове ги нямаше. Чуваше се някакво пиукане и звук от механично вкарване и изкарване на въздух през някаква тясна тръба някъде наблизо. После всичко отново изчезна и тя се свести в море от болка. После имаше мъгла и светлина. После нищо.

И тогава, след хиляди подобни откъси — или може би само десетина? — Марико отвори очи. Плуващите наоколо сенки постепенно се оформиха в плочки на тавана, алуминиева релса на завеса, горен ъгъл на дървена врата.

— Събуди се — чу Марико гласа на Саори, след което няколко нови сенки постепенно се изчистиха до разплаканите, но усмихнати лица на майка й и сестра й. — Помислих, че съм те изгубила — каза Саори, а майка й рече едновременно с нея:

— Знаех си, че ще успееш.

Но Саори продължи да говори и думите се изливаха хаотично от устата й, като снежинки във виелица.

— Бях натикана там, не можех да направя нищо, не можех да помръдна. Можех само да те гледам как умираш. Толкова много съжалявам, Мико-чан.

Марико се опита да отговори, ала установи, че нещо бе залепено към устата й. Не можеше да помръдне челюстта си, а дори и да можеше, в устата й бе затъкнато нещо. Тя изпъшка и в този миг Саори и майка й изчезнаха, избутани встрани от цял поток медицински сестри.

Минаха още двайсет и няколко часа, преди Марико да започне да идва в съзнание за повече от няколко секунди, и през тези часове всеки миг на свестяване се сливаше със следващия. В единия момент тя разговаряше със сестра си; след това примигваше и при отварянето на очите си пред нея стоеше докторът, а през прозорците не влизаха слънчеви лъчи, а светлината от уличните лампи.

— Ужасно, ужасно съжалявам — каза сестра й.

— Вие сте голяма късметлийка, Оширо — заяви лекарят й.

— Не си виновна ти, че те отвлякоха — рече Марико на Саори.

— Не можахме да спасим пръста ви — поклати глава лекарят. — Когато успяхме да ви стабилизираме, той вече бе престоял твърде дълго време в лед. Съжалявам.

— Съжалявам — каза Саори.

— Какво стана с меча на императора? — попита Марико.

— В спешно отделение — отвърна лекарят. Марико не можа да разбере на кой въпрос й отговаряше.

— Повече никога няма да правя така — обеща Саори и я прегърна силно.

Марико заспа в ръцете й и когато отново се събуди, умът й се беше избистрил.

В стаята проникваше светлина, сигурно беше рано сутринта, и някой стоеше в долния край на леглото на Марико.

— Здравей — каза тя.

Нейният лекар, който носеше очила и имаше прическа като на Мо Хауърд, я погледна над кафявата папка, чието съдържание четеше.

— О! — усмихна се той. — Вече сте будна. И трябва да ви кажа, че изглеждате много по-добре от вчера.

Той беше около трийсетте, бе започнал да си отглежда коремче и от леглото на Марико й беше трудно да определи колко е висок.

— Къде е мечът на императора? — попита тя.

— Онзи, който стърчеше от корема ви, когато ви докараха в спешното? Долу още говорят за вас, да знаете.

— Не — каза Марико.

— О, да. Доста ги впечатлихте, Оширо. Голяма сте късметлийка. Първо, онзи, който го е забил в тялото ви, не го е извадил. Второ, когато сте паднали, сте се приземили на хълбок, а не върху меча. Трето, приятелката ви е повикала подкрепление тъкмо навреме.

— Приятелка?

— Да, сляпата жена. Тъкмо навреме. Знаете ли, че са ви докарали в болницата в клинична смърт? И в това сте извадили късмет: намушкали са ви в сградата точно срещу болницата. Били сте мъртва за около четири минути. Вашият късмет е направо свръхестествен. По всякаква логика не би трябвало да сте тук.

— Мечът, мечът на императора — настоя Марико, ужасена от спомена, че кръвта й го бе обляла целия. — И другият. Къде са те?

— Не знам дали е императорски или не — отвърна лекарят със смях, — но колегите ви твърдят, че мечът, който е бил забит в тънките ви черва, е улика.

— Не този. Имаше още два. Къде са те?

Марико се опита да седне, но остра болка преряза червата и гърба й. Със стиснати зъби, тя се отпусна отново на възглавницата си.

— По-спокойно — каза лекарят. — Не се опитвайте да разкъсате шевовете си. Имаше още един меч, който полицията прибра от спешното. Беше забит в мъжа, когото донесоха заедно с вас. Той не бе извадил късмет. Сигурно щеше да умре от загуба на кръв от остатъка от ръката си, но и мечът го бе пронизал през белите дробове и беше засегнал низходящата аорта. Не е имал никакъв шанс.