Стив Байн - Дъщерята на меча

Към края на надгробното слово Марико изплува от унеса си. Погледът й попадна върху поставената в рамка до олтара черно-бяла фотография. На нея Ямада беше може би около шейсетте и очите му проблясваха, изпълнени с доброта. Той се усмихваше сдържано и късо подстриганата му коса бе значително по-гъста. Напълно очаквано беше облечен с традиционно кимоно. Марико успя да запази присъствие на духа, докато не погледна към снимката и не прошепна тихо на себе си:

— Сбогом, сенсей. — Безвъзвратността на това сбогуване я накара да нададе безшумен вопъл и да стисне здраво очи, обвивайки с ръце сгушеното си в инвалидната количка тяло.

Тя забеляза, че Шоджи-сан не плаче.

— Аз вече изплаках сълзите си, скъпа — й каза жената по-късно. — Трудно е, когато го видиш, че идва, но пък в дни като днешния ми е по-лесно.

— Видели сте смъртта му предварително?

— Аха.

— Значи сте можели да я спрете.

— Защо смятате така?

Марико обърна количката си с лице към Шоджи, без да бърза, за да изчака колкото се може по-голяма част от тълпата да излезе от стаята. Тук-там се бяха събрали групички от по двама-трима души, потънали в разговор, но въпреки това Марико се постара да говори тихо.

— Можете ли да видите и моето бъдеще?

— Бих казала, че виждам няколко варианта на бъдещето ви.

— Преди да отидем в двореца, преди да се изправя срещу Фучида, в колко от тези варианти умирах?

Шоджи сви рамене.

— Смъртта присъства в бъдещето на всеки един човек.

— Избягвате отговора на въпроса ми. В колко от тези варианти на бъдещето аз умирах от меча на Фучида?

— Във всичките.

Марико кимна.

— А в колко от тях се връщах?

— В нито един. Изненадахте ме.

— Значи ме оставихте да започна тази битка, макар да знаехте, че ще загина в нея?

— Не. Съдбата го направи. И съдбата ви даде меч, който е прочут със способността си да защитава. Освен това ви изправи срещу противник със сабя, която го изкушава да се бие, за да докаже любовта си към нея, както и меч, който наказва носителя си, защото той иска да се докаже в битката. И този двубой можеше да завърши само по един начин.

Марико не можа да сдържи обезсърчения си смях.

— Тогава нямах такова усещане.

— Разбира се, че не, скъпа. Може ли носеното от вятъра листо да види кой го подмята? Същото се отнася и за онези, които са подмятани от силите на съдбата. Вие, Кейджи-сан, ужасният му ученик — вие просто бяхте носени напред.

— Кейджи-сан. Имате предвид Ямада-сенсей.

Марико изгледа Шоджи по същия начин, както оглеждаше следите от борба на местопрестъплението: всичките улики си бяха там и само чакаха да ги постави по местата им. Най-накрая тя каза:

— Познавали сте го още от онова време. Нее? Знаете защо е бил награден с онази звезда от императора, нали? С Висшата хризантема.

Шоджи сви рамене, бръкна в голямата си черна чанта „Шанел“ и извади оттам един бледосин плик. Вътре имаше сгънат лист хартия, тънък като лучена люспица. Тя внимателно го подаде на Марико, която още щом го докосна, разбра, че това е нещо много старо и много ценно. Без да разгъва трошливото листче, прочете приличащите на паяжина драскулки:

„Хаяно-чан предвиди, че Мацумори или ще унищожи враговете си, или ще унищожи приятелите си, и сега се страхувам, че става дума за второто, тъй като тя също видя, че Япония няма да победи в тази война. Става ми лошо, като си помисля, че не успях да разгадая посланието й навреме; можех да променя бъдещето, ако бях видял по-скоро онова, което тя ми показваше.“

— Това е писмо от Ямада — прошепна Марико. Разглеждайки го по-нататък, тя добави: — Написано е до баща му. Шова 17. По време на войната.

— 1942 година — уточни Шоджи. — Бях още малко момиче.

Марико препрочете абзаца. В главата й прозвуча гласът на Ямада, който четеше думите, и тя се почувства по-добре от новосъздадената връзка с него.

— Част от това е деликатна информация — рече тя. — По онова време не са ли цензурирали писмата на войниците? Как е успяло да премине цедката?

— Кой би могъл да каже? Когато стане дума за Иназума, съдбата следва странни пътища.

— Значи е вярно, че сте предвидили загубата на Япония?

— Да.

Марико отново насочи вниманието си към писмото, разгъвайки го колкото се може по-внимателно. Страхуваше се, че с несръчната си четирипръста дясна ръка ще разкъса хартията. Този път започна да чете отначало, погледът й пробягваше по избелелите паяжинести драскулки. „Още по-плашеща е мисълта, че родината ще падне и императорът ще бъде свален… — четеше тя. — Но същевременно ми се иска мечът да намери място в императорското домакинство. Ако Хаяно-чан е права и империята изгуби войната, ми се иска поне не американци, британци и руснаци да избират следващото правителство на Япония.“