Райчел Мид - Огнено сърце

— Предостатъчно за авантюра като тази. Нямаше ли в Ескондидо гигантска статуя на Мъфлер Ман? Ще имаме ли време да се снимаме в подножието й?

— Едва ще ни стигне за посещението ни, камо ли за подобни развлечения — пресякох въодушевлението му, като се замислих за разочарованието на Зоуи. Но бъбренето и ентусиазмът на Ейдриън внасяха свежест и правеха пътуването много по-забавно и приятно. Дори мога да кажа, че и госпожа Теруилиджър нямаше нищо против компанията му, при все че колкото повече наближавахме заветната ни цел, толкова по-тревожна ставаше тя.

— Както вече споменах, не съм сигурна доколко може да ни бъде полезна Инес — обясни тя. — Прекалено е ексцентрична и подвластна на моментните си настроения. Ако й допаднеш, може и да ти поразкаже това-онова. Ако ли не — госпожа Теруилиджър вдигна рамене, — тогава ще разполагаме с време да се снимаме където пожелаете.

— Страхотно! — възкликна Ейдриън, но като зърна кръвнишкия ми поглед, побърза да добави: — Но, разбира се, че тя ще те хареса.

Като стигнахме покрайнините на града, госпожа Теруилиджър спря, но не за поредното кафе, а за букет тъмночервени рози, които, когато се върна в колата, тикна в скута ми, за ужас на Хопър.

— Дръж ги в теб — каза ми тя. Подчиних се мълчаливо и се възползвах от удобния момент да превърна Хопър в лъскава кристална статуетка. През последните дни бе разполагал с повече от достатъчно време за развлечения.

Живеещата в самота вещица ме бе навела на мисли за Кларънс, затова сега се удивих, когато спряхме пред приятна къща в съвременен испански стил, напълно различна от древен готически замък. Още по-странен ми се видя спряния отпред пикап „Ел Камино“ с една спаднала гума. Очаквах нещо по-необикновено и ексцентрично, съдейки по разказите на другите вещици, затова тази нормална гледка донякъде ме разочарова.

И тогава прекрачихме входната врата.

Напомняше ми за светилище на рози и покривчици. Всяка повърхност вътре бе застлана с тях. В това отношение обстановката тук не приличаше на тази в дома на госпожа Теруилиджър. Въпреки че предишната къща и вещите и мебелите на преподавателката ми бяха напълно унищожени в пожара, тя бе успяла само за месец да наблъска новото си жилище с всякакви ненужни дреболии. Ала докато нейните вещи бяха пръснати в пълен безпорядък, защото нямаше желание да ги подрежда, целият хаос тук, изглежда, беше съзнателно режисиран. Като произведение на изкуството. Имаше вази с копринени рози, всяка внимателно подредена точно в центъра на плетени на една кука дантелени покривчици, статуетки на кученца с рози в уста се мъдреха върху бродирани покривчици, изящен чаен сервиз, украсен с розички, се кипреше върху хартиени салфетки. И това бе едва началото. Навсякъде наоколо цареше старинна атмосфера, сякаш се бях пренесла в края на деветдесетте години на деветнайсети век.

Ейдриън стоеше зад нас и можех да се закълна, че го чух да мърмори:

— Има нужда от още зайци.

— Здравей, Инес — обърна се госпожа Теруилиджър към домакинята. Изведнъж осъзнах, че никога досега не бях виждала учителката си толкова изнервена в нечие присъствие. — Както винаги, изглеждаш прекрасно.

Инес Гарсия беше дребна и крехка жена, като фея от приказките. Бялата й коса беше вързана на дълга опашка на тила. От шията й висяха очила на дълга верижка от сини мъниста. Джинсите й бяха с невероятно висока талия. Не се изненадах, че ги бе комбинирала с блуза, щампована с рози. Лицето й носеше отпечатъци на преживените деветдесет години, но тъмните й очи гледаха така остро, че не беше нужно да търся обяснение за неловкостта на госпожа Теруилиджър.

— Не ме занасяй, Джаклин Теруилиджър! Зная защо си тук. Искаш нещо. Това е единствената причина, заради която напоследък наминава някой. Никакви любезности, никакъв чай. Само искам, искам, искам.

Госпожа Теруилиджър преглътна и ме избута напред.

— Инес, това е Сидни Мелроуз. Погледни какво ти е донесла.

Отне ми минута, за да си спомня за розите и ги подадох с притеснена усмивка. Инес ги пое предпазливо и помириса всяка една, преди да ни кимне одобрително.

— Влизайте.

Влязохме в преддверието и тогава тя видя Ейдриън.

— Виж ти, виж ти, кого сте ми довлекли. Можехте да си спестите парите за цветята и просто да доведете него. Отдавна не съм се забавлявала с красив млад морой.

— А аз отдавна не съм срещал жена, която толкова много да цени розите, също като мен — отвърна подобаващо Ейдриън, както винаги съобразителен и чаровен. — Не че ги познавам изтънко. Обаче съм длъжен да отбележа, че никога досега не съм виждал толкова изумителен вкус за украса. Почитателка сте на розовото, нали? Казах им, когато купуваха цветята, но кой да ме слуша? Не, те настояваха розите да са тъмночервени.