Райчел Мид - Огнено сърце

— Хей, и аз съм израснала там, където и ти. Помниш ли, когато мама поправяше онзи ягуар в нашия гараж? На онова му се вика готина кола.

— Разбира се, че помня. — Внезапно в гърдите ми се надигна прилив на нежност, когато я погледнах. — Но ти на колко беше тогава? На осем? Или на девет?

— Достатъчно голяма, за да пожелая да я карам. Нощем се прокрадвах тайно в гаража и сядах вътре. Мислех си, че никой не ме е усетил, но май мама е знаела през цялото време. — Познатата ми оперена усмивка разцъфтя на лицето й и дъхът ми секна. Баща ми нямаше пълен контрол върху нея. Дали имаше шанс тя да не обърне гръб на мама? И съдебното изслушване за принудително отдаване на родителските права да приключи с взаимно споразумение?

Съществуваше ли вероятност Зоуи някога да започне да възприема мороите и дампирите като обикновени хора? До този момент, когато съзирах понякога в нея сестрата, която помнех и обичах, никога не ми бе хрумвало, че е възможно да разколебая мнението на Зоуи. По много въпроси. Откакто тя бе пристигнала, аз постоянно бях нащрек с нея. Изказвах се предпазливо, най-често кимах одобрително и често цитирах правилата на алхимиците. Дали имаше начин да й повлияя? Това би било повече, отколкото можех да се надявам. Знаех, че е твърде рано да правя каквито и да било опити, всяка прибързана дума можеше да съсипе този непринуден момент помежду ни. Затова отложих решителния разговор за по-късно и си придадох невъзмутимо изражение.

Скоро след това госпожа Теруилиджър дойде да ме вземе с червения си фолксваген костенурка, надянала слънчеви очила с големи рамки, имитиращи леопардова кожа. Пет минути след началото на пътуването ни тя спря пред едно кафене.

— Все още ли продължаваш с глупавото въздържание от кофеин? — попита ме учителката ми.

— Да, но днес още не съм изпила полагаемото ми се сутрешно кафе. — Тъкмо заради това се бях въздържала досега, тъй като много добре знаех, че тя ще спре на някое подобно място. От дългото очакване ръцете ми потрепваха.

Тя спря на паркинга и кимна към вратата на кафенето.

— Добре свършена работа.

Проследих погледа й и ахнах, като видях Ейдриън, нехайно облегнат на фасадата на сградата, с по една висока чаша с кафе във всяка ръка. Ухили ни се и бавно закрачи към нас.

— Това е Ейдриън — избъбрих глупаво.

— Да, знаех, че ще ни чака тук — обясни ми госпожа Теруилиджър. — Тази сутрин ми се обади и попита дали може да дойде с нас. Инес познава мороите, така че не очаквам да възникне някакъв проблем. Всъщност това може да отвлече малко вниманието й, което ще бъде в наш интерес. Благодаря, скъпи.

Последните й думи бяха към Ейдриън, който й подаде чашата с кафе през левия преден прозорец.

Той се настани на задната седалка и ми подаде другата чаша. В гърдите ми се надигна вихър от емоции. Събитията от миналата нощ ме бяха извадили от равновесие, чувствах се объркана и неспокойна, но сега, като го видях на дневна светлина, с ясни очи, с дръзка и безгрижна усмивка, се изпълних с надежда, че наистина ще успее да се справи с всичко и ще спази обещанието си. Нима би могло да бъде другояче? Излъчваше увереност, преливаше от чар и изглеждаше толкова възхитително, че ме покори, преди да успея да осъзная какво се случва. Нямаше следа от пиянството или отчаяние. Изглеждаше способен на всичко и в този миг имах нужда да го повярвам. Толкова много неща ме потискаха и ми тежаха, толкова много — включително и нашето общо бъдеще — които изглеждаха невъзможни. Да имам този уверен и несломим Ейдриън до себе си ме изпълни с радост, която рядко можех да си позволя. Върховете на пръстите ни се докоснаха, когато поех чашата, и сякаш ме прониза електрически ток. За няколко секунди той не откъсна от мен втренченият си поглед, сетне усмивката му се смекчи и от дръзка стана някак си по-сериозна. Знаех, че бе способен да чуе всичко, което не се осмелявах да изрека на глас.

— Не трябваше ли да рисуваш монолита си? — попитах, когато отново излязохме на магистралата.

— Роуина промени графика. Така ще имам време да ти купя подарък — обясни ми той.

— Ясно. В момента го пипнах!

Нещо блестящо и люспесто се покатери забързано по крака ми, за да се сгуши на топка в скута ми. Докато стисках внимателно чашата в едната си ръка, с другата потупах Хопър по главата. Пресметнах набързо наум.

— Трябва да си станал още на разсъмване, за да отидеш да го вземеш и да се върнеш. Колко часа сън ти се събраха?

Бляскавият образ на Ейдриън във възторжените ми представи леко помръкна. За него липсата на сън беше враг номер едно.