Райчел Мид - Огнено сърце

Изядох пицата, опрян на кухненския плот, като си повтарях отново и отново, че това настроение ще премине. Знаех го. Винаги преминаваше. Но, о, колко мъчително бе очакването.

Като приключих, се върнах в дневната и се втренчих в картините. Това, което преди малко ми се струваше прекрасно и вдъхновяващо, сега ми изглеждаше плиткоумно и тъпо. Срамувах се от тези цапаници. Събрах ги и ги захвърлих като боклук в ъгъла, една върху друга, без да мисля за разкъсаните платна или незасъхналите бои.

После нападнах шкафа е алкохола.

Почти бях пресушил бутилката с текила, проснат върху леглото, заслушан в грохота на „Пинк Флойд“, когато два часа по-късно вратата на спалнята се отвори. Усмихнах се, като зърнах Сидни. Носех се по опияняващите води на текилата, която бе притъпила духа и разсеяла донякъде онзи ужасен мрак. Не можех да кажа, че бях жизнерадостен и кипящ от сили и енергия, но вече не исках да се свра в някоя дупка. Бях победил духа, а когато видях красивото лице на Сидни, се изпълних с въодушевление.

Тя ми се усмихна, но в следващия миг, само с един зорък поглед, оцени ситуацията. От усмивката й не остана и помен.

— Ох, Ейдриън — беше всичко, което промълви.

Надигнах бутилката.

— Някъде по света днес е Sinco de Mayo 3 3 Национален празник на Мексико в чест на победоносната битка срещу французите при Пуебло на 5 май 1862 г. — Б.пр. , Сейдж.

Огледа набързо стаята.

— И Хопър ли празнува с теб?

— Хопър? Защо, за Бога. — Млъкнах за няколко секунди. — Аз. Уф. Май го забравих.

— Зная. Мод е изпратила есемес на госпожа Теруилиджър с молба някой да отиде да го прибере.

— Мамка му. — След всичко, което се бе случило с Роуина, моят подопечен дракон беше последното, за което можех да мисля. — Съжалявам, Сейдж. Напълно го забравих. Но съм сигурен, че е добре. Той всъщност не е истинско дете. Както вече ти казах, навярно се чувства отлично там.

Но сериозното й изражение не се промени, дори стана още по-мрачно. Пристъпи към мен, взе бутилката с текила и отиде до прозореца. Твърде късно схванах какво се канеше да направи. Сидни отвори прозореца и изля навън остатъка от съдържанието на бутилката. Изненадан, скочих на крака.

— Това е много скъпа напитка!

Тя затвори прозореца и се извърна към мен. Изражението й ме стресна. Не беше гневно. Не беше тъжно. Беше. Разочаровано.

— Ти ми обеща. Ейдриън. Пиенето на алкохол в компания не е проблем. Но самолечението с бутилката е проблем.

— А ти откъде знаеш, че е било самолечение? — не се сдържах, макар че не исках да й противореча.

— Защото те познавам и са ми ясни признаците. Освен това понякога проверявам запасите ти от бутилки. Тази вечер си изпразнил бутилката, а това е много повече от едно питие за разтоварване.

Едва се сдържах да не изтъкна, че формално погледнато, по-скоро тя бе изпразнила бутилката.

— Не зависеше от мен — промърморих, при все че съзнавах колко неубедително звучах. Толкова зле, колкото и мантрата на Анджелина „аз не съм виновна“. — Не и след това, което стана.

Сидни остави празната бутилка на шкафа и приседна до мен на ръба на леглото.

— Разкажи ми.

Обясних й за Роуина и за ръката й и за останалите събития, случили се до края на деня. Трудно ми бе да разказвам последователно, защото не спирах да се отклонявам и да се оправдавам. Спестих й признанието си за отчаянието, обзело ме заради подаръка за рождения й ден. Когато най-сетне замлъкнах, Сидни ме погали нежно по бузата.

— Ох, Ейдриън — повтори тя, този път с тъга в гласа.

Отпуснах ръка върху нейната.

— Какво можех да направя? — прошепнах. — Сякаш историята с Джил се повтаряше. Е. Не беше толкова зле. Но Роуина се нуждаеше от мен, а аз можех да й помогна. И после, когато тя се усети, че става нещо странно, й внуших да го забрави. Какво друго можех да сторя? Да я оставя със счупена ръка?

Сидни ме привлече в прегръдката си и за дълго остана смълчана.

— Не зная. Искам да кажа, ясно ми е, че не е било възможно да не й помогнеш. Ти си такъв. Но ми се иска да не го беше правил. Не. Не се изразих правилно. Радвам се, че си го направил. Наистина. Само ми се щеше да не беше толкова. Сложно. — Поклати глава. — Не ме бива за това.

— Ти мразиш това, нали? Когато не знаеш какво да направиш? — Отпуснах глава на рамото й и долових лекото ухание на парфюма й. — И заради това мразиш и мен.

— Обичам те — рече тя простичко. — Но се тревожа за теб. Замислял ли си се някога за… Искам да кажа, нали Лиса известно време вземаше антидепресанти? Те не й ли помогнаха?