Райчел Мид - Огнено сърце

Отнесохме бетонните си придобивки в кампуса на колежа „Карлтън“ и се заехме с тежката работа по преместването им във вътрешния двор, предоставен за използване на нашия клас. Там работеха неколцина наши състуденти, които ни помогнаха за пренасянето на голямата бетонна плоча и така облекчиха значително задачата ни. При все че не беше толкова тежка, колкото монолита от филма за космическата одисея, все пак си оставаше дяволски трудна за повдигане. Остана ни да пренесем по-малките блокове и дока работехме с Роуина, се умълчахме. И двамата бяхме уморени и се радвахме, че приключвахме с работата за следобеда. Рисуването оставаше за утре. Предметът беше специалност и на Роуина, и ние искахме да бъдем бодри и отпочинали, за да вложим повечето от силите си в този проект. Случи се хладно време, но небето беше ясно и нищо не ме опазваше от лъчите на слънцето. Точно заради това предпочетох да работя по-рано, за да избегна вредната за мен силна светлина по пладне. Скоро щях да съм свободен. Ще спася Хопър от онази вещица, а сетне ще се прибера у дома с надеждата Сидни да успее да се измъкне и да дойде при мен.

След като всички блокове бяха домъкнати в двора, Роуина се зае с прецизното им подреждане. Тази част от работата не ме вълнуваше, затова се заех да пиша есемес на Сидни по телефона на любовта, в което й съобщавах, че цялото ми изкуство е нищожно и бледнее пред сиянието на красотата й. Тя веднага ми отговори: „Каква досада! И аз те обичам“ — гласеше следващият ми есемес.

— Можем да направим ето това — заяви Роуина, като нагласи три от по-малките блокове един върху друг. — Минимонолити.

— Както искаш.

Тя обаче явно размисли и започна да вдига най-горния блок. Не бях напълно сигурен какво стана след това. Струва ми се, че ръката й леко и се измести. Но каквото и да беше, блокът се изхлузи от пръстите й и падна тежко, затискайки ръката й върху тухлената настилка на двора.

Писъкът й отекна наоколо и аз се хвърлих към нея със скорост, която би впечатлила дори Еди Кастъл. Грабнах блока и го повдигнах, но вече знаех, че беше прекалено късно. Усетих част от фините пипала на духа и разбрах, че си е счупила някои кости. И в тези секунди на хаоса аз се задействах. Беше затисната дясната й ръка, а ако бе счупена, тя нямаше да може да рисува до края на семестъра. Роуина умееше да създава върху платното такива нежни и сложни акварели, за каквито аз можех само да мечтая. За нищо на света нямаше да позволя талантът й да бъде застрашен. Мигновено изстрелях към нея импулс от магията на духа. Впрегнах собствената си жизнена енергия, за да изцеря премазаните й кости. Лечението обикновено предизвиква бучене в ушите и едно особено изтръпване у лекувания и по изуменото й изражение разбрах, че тези признаци не са й убегнали.

— Какво направи? — ахна тя.

Фокусирах погледа си и й изпратих импулс за внушение.

— Нищо — рекох. — Само отместих блока. За теб беше твърде травмиращо и объркано преживяване.

За миг очите й се изцъклиха, след което тя само кимна.

Освободих се от магията. Внезапно възцарилата се мен празнота бе единственото доказателство колко много от силите си съм изразходвал за лечението и внушението. Изтръпването й бе преминало и Роуина притисна ударената си ръка до гърдите. Колегите ни дотичаха при нас.

— Мамка му! — възкликна един от тях. — Добре ли си?

— Не зная — потръпна Роуина. — Не чувствам. Искам да кажа, че ме боли. Но не както в първия миг.

— Трябва да отидеш на лекар — настоя едно от момчетата. — Може да имаш нещо счупено.

Роуина трепна и аз предположих, че я обземат същите страхове, които изпитах и аз. Знаех, че няма да има никакви трайни увреждания, но трябваше да продължа с играта, защото прегледът при лекар бе най-логичната постъпка.

— Дай ми ключовете си. Аз ще шофирам — казах й. — Медицинският пункт в кампуса още не е затворен.

Веднага ни пуснаха при лекаря, защото не беше шега да ти се стовари върху ръката петнайсеткилограмов бетонен блок. Но след прегледа и огледа на рентгеновата снимка лекарят само сви рамене.

— Всичко е наред. Може би тежестта не е била толкова голяма, колкото сте си мислели.

— Блокът беше доста тежък — рече Роуина, но лицето й просветна от облекчение. Дори ми се стори, че зърнах блясък от сълзи в очите й, когато ме погледна. — Предполагам, че ти просто си успял много бързо да подхванеш блока.

Нямаше никакви признаци, че помни изблика на изцеляващата ми енергия.

— Защото съм смел мъжкар — заявих тържествуващо.