Райчел Мид - Огнено сърце

Около полунощ създадох съня, в който двамата със Сидни се материализирахме в едно от любимите й места — двора на музея по антична история в Малибу. Тя тутакси изтича към мен, а очите й горяха трескаво.

— Ейдриън.

— Зная — прекъснах я и улових ръцете й. — Бях там, когато позвъниха на Зоуи.

— Тя разказа ли ти за всички отвратителни подробности?

Вдигнах вежди.

— Нима има и друго по-отвратително от самия развод?

Сидни продължи да говори за предстоящата кръвопролитие битка за родителските права. При все че разбирах майка им, която искаше Зоуи да води доколкото е възможно нормален живот, трябва да призная, че моите причини да се надявам тя да спечели битката бяха доста егоистични. Изчезването на Зоуи от Палм Спрингс щеше да облекчи дяволски много живота на двама ни със Сидни. Но знаех, че Сидни е загрижена, задето семейството й се разпада, а за мен най-важното беше тя да е щастлива. Една част от разказа й привлече по-силно вниманието ми.

— Наистина ли мислиш, че баща ти е способен да повлияе и на съдията, като се възползва от авторитета си сред алхимиците? — попитах я. Никога не се бях замислял за това, но не изглеждаше чак толкова невероятно. Алхимиците можеха да създават нови самоличности, да вкарат група дампири и морои в частно училище, без никой да ги усети, и да скрият от пресата трупа на стригой.

Тя поклати глава и приседна на ръба на фонтана.

— Не зная. Може би няма да се наложи, ако Зоуи остане непреклонна в желанието си да живее с баща ни. Наистина не зная как се процедира при тези съдебни изслушвания.

— А ти какво смяташ да направиш? — запитах я. — Какво ще кажеш ти в съда?

Тя посрещна спокойно тревожния ми поглед.

— Няма да злословя за никой от родителите ми, това е сигурно. Но за кого ще се застъпя? Трудно е да се каже. Трябва да си помисля. Споделям възгледите на майка си и дори вярвам в тях. Но ако застана на нейна страна, Зоуи ще ме намрази завинаги — да не говорим за разрива с баща ми и алхимиците. — Малка, горчива усмивка пробяга по устните й. — Когато тази вечер се прибрах в стаята, Зоуи дори не ме попита какво мисля. Просто предположи, че всичко е решено — че ще бъда на страната на татко.

— Кога ще приключи всичко това?

— Няма да е скоро. Още няма насрочена дата в съда.

Тя замълча, а аз си казах, че може би е време да сменя темата.

— Как премина посвещаването? Имаше ли голи танци и животински жертвоприношения?

Този път усмивката й бе по-топла и открита.

— Не. Само чай и прегръдки.

Разказа ми накратко за ритуала. Не можах да се сдържа и се разсмях, когато ми описа как Джаки наблегнала на виното. Колкото и да се опитвах да го изкопча от нея, Сидни не ми каза тайното си име във вещерското сборище.

— Предполагам, че не е било Джета? — попитах с плаха надежда. Когато ми се налагаше да използвам псевдоним, си избирах името Джет Стийл, защото беше толкова безлично.

— Не — засмя се тя. — Определено не.

След това тя пожела да й разкажа как съм прекарал вечерта, естествено разтревожена, че в нейно отсъствие всички са останали гладни. Дълго разговаряхме. При все че ми бе трудно да се съсредоточава заради съвършените й устни и деколтето на блузата й, установих, че ми харесват тези разговори по време на сънищата. Със сигурност не възразявах срещу нашите следобедни срещи, но всъщност отначало се влюбих в нея заради интелекта й.

Както винаги, от нас двамата тя бе отговорната и не забравяше да следи за времето.

— О, Ейдриън, време е за лягане.

Наведох се към нея.

— Това покана ли е?

Тя леко ме отблъсна.

— Знаеш какво имам предвид. Когато си изтощен, никога не си в добра форма.

Това бе учтив начин да ми каже, че когато съм преуморен, съм по-уязвим към атаките на духа към здравия ми разум, с което не можех да не се съглася. Притесненият й поглед издаваше недоволството й, задето използвам магията на духа, за да създам този сън.

— Ще можеш ли утре да се измъкнеш? — Уикендите винаги бяха по-трудни за срещите ни, защото Зоуи се влачеше след нея като сянка.

— Не зная. Ще видя какво мога да направя. О, Господи.

— Какво?

Тя притисна ръка към челото си и изохка.

Хопър. Забравих го в къщата на вещиците. По време на партито търчеше наоколо, но толкова бях разстроена след разговора с майка ми, че побързах да си тръгна заедно с госпожа Теруилиджър.

Улових ръката й и я стиснах.

— Не се тревожи. Хопър ще е добре. Бурна нощ в града, в компанията на по-възрастна жена. Мисълта направо стопля сърцето ми.