Райчел Мид - Огнено сърце

— Това ще означава той да има пълно попечителство. Баща ти ще упражнява контрол върху нея, а аз не мога да му позволя да завладее психиката й. Ти вече си голяма. Можеш сама да вземаш решения и дори да си избрала своя път, ще го следваш по различен начин от нея. Ти си ти, а Зоуи прилича повече на…

Тя не довърши, но аз вече знаех отговора. Тя приличаше повече на него.

— Ако се сдобия с родителски права и я доведа у дома, ще я изпратя в нормално училище и може би ще съумея да й осигуря поне донякъде живот на обикновена тийнейджърка. Ако вече не е твърде късно. Ти вероятно ще ме намразиш за това — задето искам да я изтръгна от вашата кауза.

— Не — отвърнах отривисто. — Мисля. Мисля, че идеята е страхотна.

Ако вече не е твърде късно.

Чух я как леко се задави и се зачудих дали не се бори със сълзите си.

— Трябва да се явим в съда. Никой няма да споменава алхимиците, дори и аз, но ще има обширна дискусия кой е по-подходящ родител и анализ на характерите. Зоуи ще трябва да свидетелства. Както и вие двете с Карли.

И тогава разбрах защо мама каза, че ще ни бъде трудно.

— Вие искате да изберем един от двама ви.

— Аз искам от вас единствено да кажете истината — заяви мама твърдо. — Не зная какво ще поиска баща ви.

Аз обаче знаех. Ще поиска от мен да очерня майка си, да заявя, че е неподходяща за родител, че е само една домакиня, чието хоби е да поправя автомобили, но изобщо не може да се сравнява с един сериозен академичен учен като него, който е осигурил на Зоуи най-доброто обучение и културни познания. Ще поиска да го направя за доброто на алхимиците. Ще го поиска от мен, защото винаги постигаше желаното.

— Аз те обичам и ще приема всеки твой избор. — Смелата нотка в гласа на майка ми разби сърцето ми. Тя щеше да се сблъска с нещо много по-голямо и страшно от обикновен развод. Връзките на алхимиците се простираха много надалеч и надълбоко. А в правовата система? Много вероятно. — Просто исках да си подготвена. Сигурна съм, че баща ти също ще пожелае да говори с теб.

— Да — съгласих се мрачно. — Не се съмнявам, че ще иска. А ти добре ли си? — Като оставя настрани Зоуи, разводът щеше изцяло да промени живота на майка ми. Може би техният брак се е превърнал в нещо болезнено, но двамата бяха заедно двайсет и пет години. Да обърнеш гръб на всичко това изисква огромна пренастройка, независимо от обстоятелствата.

Усетих, че тя се усмихва.

— Добре съм. Отседнала съм при една приятелка. И взех с мен Цицерон.

Мисълта, че е отмъкнала семейния котарак, ме накара да се засмея, въпреки сериозния разговор.

— Е, поне си имаш компания.

Тя също се разсмя, ала в смеха й прозвуча несигурна нотка.

— Освен това приятелката ми се нуждае от малко ремонт по колата, така че всички сме щастливи.

— Е, радвам се за теб, но ако се нуждаеш от нещо, пари или каквото и да е друго…

— Не се тревожи за мен. Само се грижи за себе си. И за Зоуи. Сега това е най-важното. — Поколеба се, преди да продължи: — Напоследък не съм говорила с нея. Тя добре ли е?

Добре ли беше Зоуи? Според мен отговорът зависеше от това какво се разбира под определението „добре“. Зоуи беше във възторг, че изучава професията на алхимиците от толкова ранна възраст, но беше надменна и студена с приятелите ми — също като всички останали в нашата организация. Освен това беше една постоянна и заплашителна сянка, надвиснала над живота ми.

— Тя е супер — уверих мама.

— Добре. — Облекчението в гласа й беше почти осезаемо. — Радвам се, че си с нея. Не зная как ще приеме всичко това.

— Сигурна съм, че ще те разбере.

Разбира се, беше лъжа, но нямаше начин да призная истината пред мама: Зоуи щеше да се бори с нея, да рита и да пищи, на всяка крачка по трудния път на развода.

Независимо дали щеше да й се обади някой от родителите й, или щеше да го научи от шокираната Зоуи, бях сигурен, че Сидни ще знае за предстоящия развод, когато я посетя в съня й.

Малцината владеещи магията на духа, които познавах, бяха добри лечители, но никой от тях не можеше да създава сънищата така умело, както аз. Хубаво беше да зная, че съм много добър в нещо, а и изненадващо, то не изискваше големи усилия — само лек и стабилен прилив на енергия, а не вихрено изригване както при лекуването. Единственият недостатък беше, че за разлика от посещаваното от мен лице, аз всъщност не спях — по-скоро медитирах — и ако сънят продължеше по-дълго, накрая се чувствах доста изтощен. Но тъй като поначало не спях добре, мисля, че нямаше кой знае каква разлика.