Райчел Мид - Огнено сърце

Усетих енергията, разгаряща се в мен, приятното трептене на магията и живота, които се излъчваха около нас, беше сладко и ободряващо и аз се зачудих дали това изпитваха и онези, които владееха магията на духа. Като свърших, вдигнах глава и се огледах. Светът ми стори по-ярък, по-чист, изпълнен с много повече чудеса и красота, отколкото обикновените хора можеха да възприемат. И повече от всякога повярвах, че в магиите няма зло, освен ако сам не го причиниш.

— Кое ще бъде твоето име сред нас? — попита Мод.

— Йоланта — отвърнах незабавно. На гръцки означаваше „пурпурно цвете“ и ми хрумна, когато си спомних колко често ми говореше Ейдриън за пурпурните искри в аурата ми.

Тя протегна ръце към мен и ми помогна да се изправя.

— Добре дошла сред нас, Йоланта. — После, за моя изненада, ме прегърна топло. Останалите разкъсаха кръга — знак, че ритуалът е свършил — и всяка една също ме прегърна, като госпожа Теруилиджър се случи последна. Тя ме задържа по-дълго от другите в прегръдката си и най-удивителното, случило се тази вечер, бяха сълзите в очите й.

— Избрана си за велики дела — рече моята наставница развълнувано. — Толкова се гордея с теб, повече, отколкото ако ми беше дъщеря.

— Дори и след като изгорих къщата ви? — попитах.

Типичното й шеговито изражение се завърна.

— Може би тъкмо заради това.

Засмях се и сериозното ми настроение се замени с празнично. Върнахме се в дневната, където Мод вместо чай поднесе вино с подправки, след като вече бяхме приключили с магическия ритуал. Аз не пих, но от нервността ми нямаше и следа. Чувствах се щастлива и волна. И което бе по-важно, докато седях там и слушах разказите на останалите, имах усещането, че съм неделима част от тях — при това много повече, отколкото някога от алхимиците.

Телефонът в чантата ми звънна точно когато двете с госпожа Теруилиджър се канехме да тръгваме. Търсеше ме майка ми.

— Извинете — казах на посестримите си, — трябва да се обадя.

Госпожа Теруилиджър, която бе изпила повече вино от всяка от останалите, ми махна да не се притеснявам и си наля още една чаша. Аз бях нейният шофьор за вечерта, така че нямаше как да тръгне без мен. Вдигнах телефона на път за кухнята. Не бях много изненадана, че се обажда мама. Двете бяхме много близки и тя знаеше, че е най-удобно да ме търси вечер. Но когато заговори, долових напрежение в тона й. И разбрах, че не се обажда, за да си побъбрим.

— Сидни? Говори ли със Зоуи?

Шестото ми чувство тутакси ми подсказа, че нещо не е наред.

— От днес следобед не съм. Нещо лошо ли се е случило?

Мама пое дълбоко дъх.

— Сидни. Двамата с баща ти се разделяме. Ще се разведем.

За миг светът се залюля около мен и аз се облегнах на кухненския плот за опора. Преглътнах мъчително.

— Разбирам.

— Толкова съжалявам — продължи тя. — Зная колко тежко ще го преживееш.

Замислих се над думите й.

— Не. Не съвсем. Искам да кажа, предполагам. Ами, не мога да кажа, че съм изненадана.

Веднъж тя ми бе споделила, че на младини баща ми бил по-добър и сговорчив. Трудно ми бе да си го представя, но все трябва да е имало причина да се омъжи за него. С течение на годините баща ми бе станал студен и неотстъпчив, отдаден докрай на каузата на алхимиците с преданост, която засенчваше всичко останало в живота му, дори дъщерите му. Беше груб и суров, прекалено праволинеен и аз отдавна бях осъзнала, че за него съм по-скоро инструмент за постигане на по-големи цели, отколкото дъщеря.

От друга страна майка ми беше топла, сърдечна и забавна, винаги готова да покаже привързаността си към нас и да ни изслуша, когато се нуждаехме от подкрепата й. Често се усмихваше. При все че напоследък не бях виждала усмивката й.

— Зная, че на двете с Карли ще ви бъде трудно и ще страдате — продължи тя, — но това няма да повлияе много на ежедневието ви.

Замислих се над точно подбраните думи. На двете с Карли.

— Но Зоуи…

— Зоуи е непълнолетна и дори да работи като алхимик, според законите тя остава под опеката на родителите си. Или на единия от тях. Баща ти възнамерява да иска пълно попечителство, за да я остави там, където се намира сега. — Последва продължителна пауза. — Но аз съм решила да се боря с него. И ако спечеля, ще я върна тук, за да живее нормален живот с мен. Ако това е възможно.

Останах зашеметена, неспособна да си представя битката, за която тя се готвеше.

— Непременно ли трябва да бъде всичко или нищо? Не може ли да имате съвместни родителски права?