Райчел Мид - Огнено сърце

Осъзнах, че някой ми е задал въпрос. Пропъдих неохотно спомените за Ейдриън, как разкопчава блузата ми, и се извърнах към бъдещата ми посестрима. Отне ми един миг, за да си спомня името й. Трина, да, така се казваше. Беше на около двайсет и пет, най-младата тук, ако не броя себе си.

— Извинете? — попитах.

— Казах, че вършиш някакви неща с вампирите, нали? — усмихна ми се тя.

О, вършех доста неща с един конкретен вампир, но очевидно не това имаше тя предвид.

— И така може да се каже — отвърнах уклончиво.

— Алхимиците много старателно пазят тайните си — засмя се госпожа Теруилиджър.

Две от вещиците кимнаха разбиращо. Другите само ме огледаха с любопитство. Магическият свят на вещиците нямаше допирни точки с вампирския. Повечето от тях, и от двете страни, дори не подозираха за взаимното си съществуване. Някои от присъстващите дори не бяха чували за мороите и стригоите, което бе доказателство, че алхимиците си вършеха добре работата. От това, което научих, вещиците предостатъчно се бяха сблъсквали с мистични и свръхестествени явления, за да приемат, че по земята бродят пиещи кръв създания, а организации като тази на алхимиците се стараят да опазят в тайна съществуването им.

Вещиците приемаха свободно паранормалното. Алхимиците не бяха толкова широко скроени. Организацията, по чиито правила бях възпитана, смяташе, че хората не бива да се занимават с магии, за да опазят светостта на душите си. Някога и аз смятах, че създания като вампирите не могат да ни бъдат приятели. Това беше по времето, когато още вярвах, че алхимиците никога не лъжат. Сега обаче зная, че в нашата организация има хора, които лъжат както хората, така и мороите, и които са способни на всичко заради егоистичните си интереси, независимо кой ще пострада. Сега, когато очите ми прогледнаха за истината, повече не можех да се подчинявам сляпо на алхимиците, при все че на практика още работех за тях. Това още не означаваше, че съм готова да въстана срещу тях (като моя приятел Маркъс), тъй като някои от първоначалните им принципи все още са правилни и достойни за уважение.

В действителност, сега работех за себе си.

— Знаеш ли с кого трябва да поговориш — ако тя пожелае да разговоря с теб? С Инес. Тя се е сблъсквала с онези чудовища — неживите вампири. — Отново говореше Мод. Тя веднага бе разпознала златната лилия на бузата ми, която ме идентифицираше (за тези, които знаеха какво означава) като алхимик. Татуировката беше пропита с вампирска кръв и други съставки, благодарение на която много бързо се лекувахме и ставахме по-издръжливи, а магията ни възпираше да обсъждаме свръхестествените явления с непосветените в света на магиите. Или поне доскоро така действаше моята татуировка.

— Коя е Инес? — попитах.

Това предизвика сподавен смях сред останалите.

— Навярно най-великата от нас — поне в тази част на страната — обясни Мод.

— В тази част на света — поправи я госпожа Теруилиджър. — Скоро ще навърши деветдесет и е виждала неща, които повечето от нас дори не са и сънували.

— А защо не е тук? — попитах.

— Тя не е част от никое официално вещерско сборище — обясни ми друга вещица на име Алисън. — Сигурна съм, че някога е била, но работи самостоятелно. Е, поне откакто аз зная за нея. Сега й е трудно да се среща с другите и живее усамотено в някаква стара къща край Ескондидо. Много рядко я напуска.

Тутакси си спомних за Кларънс.

— Мисля, че познавам един мъж, с когото много добре ще си пасне.

— В миналото е влизала в схватки с доста стригои — рече замислено Мод. — Навярно владее магии, които могат да ти бъдат от полза. О, какви истории ни е разказвала за стригоите. Била е много войнствена. Помня как ни сподели, че един от тях се опитал да изпие кръвта й. — Тя потръпна, но очевидно не е могъл и тя успяла да го неутрализира.

Ръката ми застина, докато вдигах чашата с чая.

— Какво имаш предвид с думите, че стригоят не е могъл да изпие кръвта й?

— Не помня подробностите — сви рамене Мод. — Може би е притежавала някаква защитна магия.

Сърцето ми заби учестено, когато ме завладя един стар, мрачен спомен. Миналата година бях заловена от жена стригой, която също искаше да пие от кръвта ми. Ала не можа да го стори, защото, както твърдеше, кръвта ми имала „лош вкус“. Била ужасна, не ставала за пиене. Причината за това все още си оставаше пълна загадка за мен. Разрешаването й бе загърбено от алхимиците и мороите, когато се появиха други, по-неотложни грижи. Но аз не бях забравила за тази мистерия. Остана скътана в едно ъгълче на съзнанието ми, един постоянен въпрос: какво беше особеното в мен, което я бе отвратило.