Райчел Мид - Огнено сърце

Пуснаха я да си върви и на излизане ни пресрещна гаджето й Каси. Роуина беше симпатична, но Каси беше поразителна красавица. Прегърна страстно Роуина, а аз поклатих печално глава.

— Как, за Бога, успя да я плениш? — попитах Роуина.

Тя ми се ухили над рамото на Каси.

— Нали вече ти казах: денем и нощем съм чаровна и остроумна.

Уговорихме се утре да довършим проекта и аз се запътих към апартамента. Отдавна не бях използвал толкова голямо количество от магията на духа и бях обзет от незапомнено опиянение. Приказно ярък и цветен, светът преливаше от живот. Все едно плавах във въздуха, когато влязох вътре. Как можеше магията на духа да е нещо лошо, когато ме караше да се чувствам толкова възхитително? Бях по-жив от всеки друг път. Грабнах наслуки една плоча от кутиите. „Пинк Флойд“. Не, не подхождаше за сегашното ми състояние. Смених я с плоча на „Бийтълс“ и с подновена жар се заех с автопортрета си. Или по-скоро автопортретите. Защото не можех да се спра. Умът ми гъмжеше от идеи и ми бе невъзможно да избера само една. Цветовете се нанасяха устремно и яростно върху платното, докато експериментирах с различни идеи. Единият автопортрет представляваше абстрактно отражение на аурата ми, каквато ми я бяха описвали Соня и Лиса. Другият беше по-точно и реалистично мое изображение, поне дотолкова, доколкото можех да го възпроизведа по снимката, запомнена в мобилния ми телефон, като се изключи това, че се нарисувах в червено и синьо. И продължих в същия дух.

Но капка по капка енергията ми започваше да се изчерпва. Движенията на четката се забавяха и накрая се отпуснах на дивана, изтощен и изцеден. Втренчих се в творенията си — пет различни автопортрета, всичките съхнещи в момента. Стомахът ми се разбунтува и се опитах да си спомня кога за последен път се бях хранил. Не изядох ли някакъв мъфин с Роуина? Май ставах злояд като Сидни. Пъхнах една пица в микровълновата. В главата ми се стрелкаха различни мисли.

Рожденият ден на Сидни. Как можах да го забравя? Е, не бях го забравил. Датата 5 февруари беше като жигосана в ума ми. По-скоро ме тормозеше мисълта е какво да й купя подарих. Извърнах се и се взрях ужасено в разпръснатите кутии и стари плочи. Внезапно ги намразих, задето бях похарчил толкова много пари за тях. Сидни имаше право, че това бе хубава покупка. Какво можех да й купя вместо тези безполезни плочи? Представих си дузина рози, доставени анонимно и общежитието й. Може би две дузини. Или дори три. Също толкова привлекателна ми се стори идеята за диамантена гривна за тенис, стегната върху тънката й нежна китка. Нещо фино и изискано, разбира се. Тя никога не би приела нещо грубо и натруфено.

Мисълта за диамантите ме накара да се сетя за копчетата за ръкавели на леля Татяна. Не обърнах внимание на писукането на микровълновата фурна, оповестяващо за стоплената пица, и се втурнах в спалнята. Копчетата за ръкавели още бяха там — искряща феерия в червено и бяло, проблясваща на светлината на полилея. „Продай ги и ще разполагаш с доживотна издръжка“ — беше се пошегувала Сидни. И то не само с издръжка или с пари за наема на колата. Можех да й купя подарък. Или няколко подаръка. Рози, гривна, романтична вечеря.

Не. Никаква вечеря, никаква публична поява. Мисълта се стовари отгоре ми като тежък камък, докато чертаех съвместното ни бъдеще. Дали изобщо някога щяхме да имаме такова? Що за връзка беше нашата, ако се улавяхме единствено за тези откраднати, трескави мигове? Сидни беше прекалено трезвомислеща, за да се примири вечно с това положение. Накрая щеше да осъзнае, че е време да сложи край. Да ме остави да си ида. Върнах копчетата за ръкавели в кутийката. Знаех, че никога няма да ги продам. Сега вече се озовах в пълен плен на мъчителни душевни терзания.

Това се случваше след подобни силни изблици на магията на духа. Едва можех да се надигам от леглото, когато спасих живота на Джил. Цената за използването на такова голямо количество жизнена енергия беше твърде висока и разумът рухваше от висините, до които се бе издигнал. Е, поне моят. Лиса не бе страдала от такива драматични възходи и падения.

Цената при нея се свеждаше до непресекващ мрак, който я държеше в плен за няколко денонощия, унила и меланхолична, докато накрая не изчезнеше. А при Соня се наблюдаваха и двете последици.

„Моят малък, умислен художник“, често ми казваше леля Татяна с лека насмешка, когато ме налягаха тези мрачни настроения. „Какво се върти днес в главата ти?“ Но говореше с топлота, сякаш бе нещо очарователно. Все едно чувах гласа й сега, сякаш я виждах, застанала до мен. Поех дъх на пресекулки, затворих очи и се напрегнах, за да прогоня видението. Тя не беше тук. Целунатите от сянката можеха да виждат мъртъвците. Лудите можеха само да си ги въобразяват.