Райчел Мид - Огнено сърце

Вдигнах рязко глава.

— Не. Не мога да направя това. Не мога да се изолирам от магията по този начин.

— Но тя сега е по-добре, нали? — настоя Сидни.

— Тя… Да. Може да се каже, че е добре. — Нямах проблеми с „лечението с течности“, но се отвращавах от хапчетата. — Тя наистина се чувстваше по-добре. Не изпадаше в депресия. Не се самонараняваше. Но й липсваше магията и затова спря да взема хапчетата. Не знаеш какво е това, онзи неудържим порив на духа. Имаш чувството, че си в хармония с всяко живо същество на този свят.

— Може би разбирам по-добре, отколкото допускаш — възрази тя.

— Но това не е всичко. Лиса спря хапчетата, защото се нуждае от магията, за да помогне на Роуз. Какво ще стане, ако и на мен магията отново ми потрябва? А какво ще стане, ако ти пострадаш или умираш? — Сграбчих раменете на Сидни. Нуждаех се да разбере отчаянието ми и колко много тя означава за мен. — Какво ще стане, ако имаш нужда от мен, а аз не мога да ти помогна?

Тя свали ръцете ми от раменете си и ги пое в своите. Лицето й сега беше спокойно.

— Тогава все някак си ще се справим. Това правят повечето хора на този свят. Ще разчитаме на късмета. Предпочитам да си спокоен и щастлив, вместо да жертваш здравия си разум заради малко вероятната възможност да ми падне бетонен блок на главата.

— А ти би ли гледала безучастно, ако можеше да помогнеш някому?

— Не. Именно заради това се опитвам да ти помогна. — Но аз бях наясно с противоречията, които я измъчваха; разбирах тревогата й.

— Никакви хапчета — отсякох категорично. — Това повече няма да се повтори. Ще се старая да бъда по-твърд. Да бъда по-силен. Само ми повярвай, че мога сам да се справя.

Тя се поколеба. За миг ми се стори, че ще продължи този спор, но накрая кимна примирено. Придърпа ме на леглото и ме целуна, макар да знаех, че никак не й се нрави вкуса на текилата. Целувката беше едновременно нежна и страстна и укрепи връзката между нас, онова изгарящо усещане, което никога не ме е напускало, че тя е създадена за мен и аз за нея. Обсипах я с целувки, искаше ми се да направя много повече от това. Само ако можех да потъна в нея, никога нямаше да ми трябват нито алкохол, нито каквито и да било хапчета.

Но въпреки учестения й пулс и топлината в очите й, тя не позволи да стигнем по-далеч от обичайното. И както обикновено, аз не я притисках. Тя може и да не беше съгласна с политиката на алхимиците, но както и преди, се придържаше към много от техните порядки — консервативно облекло, никакво пиене. Не бях наясно дали позволяваха секс преди сватбата, но след като мнозина от тях бяха силно религиозни, нямаше да се изненадам, ако и тя спазваше това ограничение.

— Трябва да тръгвам — пророни Сидни накрая. — Излязох уж само да купя паста за зъби. Достатъчно скучно занимание, за да съм сигурна, че Зоуи няма да изяви желание да дойде с мен.

Отметнах непокорните златисти кичури от лицето й.

— Утре вечер сме у Кларънс, нали?

— Този път няма да пропусна сбирката — кимна тя.

Изпратих я до външната врата. Тя погледна отново картините, които бях съсипал, но не каза нищо и запази неутрално изражение.

— Говорех сериозно — уверих я. — Ще се опитам да се справя.

— Зная — кимна тя.

Ала предишното разочарование в очите й продължаваше да ме терзае.

— Мога да бъда силен — додадох.

Сидни се усмихна и се надигна на пръсти, за да ме целуне на раздяла.

— Ти вече си силен — промърмори, преди да изчезне в нощта.

Сълзите ми рукнаха едва когато се отдалечих достатъчно от Ейдриън и седнах в колата. Потеглих към „Амбъруд“ със замъглени очи и мокри бузи. Чувствах се толкова безполезна, както отдавна не ми се бе случвало. Да забрави за Хопър не беше най-лошото на този свят, но какво ще стане следващия път? Духът караше тези, които владеят магията му, да вършат безумни неща. Нараняваха се. Самоубиваха се. Това ме плашеше и аз исках да контролирам ситуацията, преди тя да е започнала да контролира нас. И както отбеляза Ейдриън проницателно, именно това ме изяждаше отвътре: безпомощността да взема незабавно решение. Не беше чувство, което често изпитвах.

Не можех да попреча на духа да унищожава Ейдриън. Не можех и да го съдя заради инстинктивния му стремеж да помага на другите. Сърцето ми се късаше от мъка, като си мислех за добротата, пламтяща в него, която само малцина виждаха. Можех единственото да бъда до него и да го подкрепям да черпи от силата, която бях сигурна, че притежава. Навярно нямаше да успее да победи духа завинаги, но знаех, че може да прояви по-силна воля и да се противопостави на старите навици. Трябваше да съществува по-здравословни начини да оцелее и аз не се съмнявах, че притежава достатъчно самоконтрол, за да ги открие и да не се върне към стария си начин на живот. Просто исках и той да повярва в това.