Райчел Мид - Огнено сърце

Ейдриън ми помогна да се изправя, когато свърших точно на деветата минута. Съвсем недвусмислено ми даде да разбера, че ме намира за възхитителна, при все че бях мръсна и потна. Върнахме се вътре и заварихме Инес и госпожа Теруилиджър удобно разположени в бледоморавата всекидневна с климатика. Поколебах се дали да се върна на дивана, ала вместо това реших да седна на пода, пред Инес.

— Отне ти доста дълго време — отбеляза тя. Огледа ме и кимна. — Хайде, действай. Задавай въпросите си.

Нямах намерение да изпускам шанса си.

— Научих, че сте били нападната от стригои, госпожо — че те се опитали да пият от кръвта ви, но не са могли. Защо? Какво се е случило?

— О, не беше само „опит“ — поправи ме Инес. Докосна отстрани гърлото си. — Точно тук ме ухапа онова чудовище. Но иначе си права. Стригоят не успя да изпие много, когато усети вкуса на кръвта ми. Когато разбра, че не може да я изсмуче докрай, изпадна в ярост и се опита да ми прекърши врата, но аз го замерих с огнената топка. — Докато говореше, очите й блестяха трескаво, сякаш битката на живот и смърт отново се разиграваше пред очите й. — Странни са тези вампирски ухапвания. В някои отношения са удивително приятни. Да, удивително приятни, но смъртоносни.

— Да, зная — съгласих се и отново я изненадах. — Един стригой се опита да пие от кръвта ми, но не можа.

— Заради нашата магия — кимна Инес. — Когато я използваш, тя оставя следи в кръвта ти. Джаклин не те ли е учила на това?

— Хм, да — подех аз. — Но какво значение има това за стригоите?

— Магията е живот. Стригоите нямат живот, затова когато се натъкнат на него — както на кол, омагьосан от мороите — това ги поразява в самата им същност. Пробождане с кол в сърцето ги убива. Кръвта на една вещица просто им е неприятна.

— Но аз не… — Млъкнах, защото осъзнах, че макар преди нападението на стригоите да не бях правила магии, вече бях започнала да се подготвям за някои заклинания по заръка на госпожа Теруилиджър. За тях се изискваше елементарна, неосъзната магия — но това очевидно се е оказало достатъчно, за да бележи кръвта ми и така да спаси живота ми. Приех това за достоверно и продължих: — Но ако кръвта на владеещия магията е неприятна за стригоите, защо пият моройска кръв? Би трябвало магията да се усеща още по-силно, защото те по рождение са заредени с нея, а не я учат като нас.

Инес изглеждаше доволна от въпросите ми.

— Именно защото магията им е присъща по рождение. Тя е втъкана в кръвта им и затова не причинява такъв шок на стригои. Докато нашата магия… — старата вещица затърси най-подходящите думи — буквално обвива кръвта ни, тъй като ние я извличаме от окръжаващия ни свят. Нещо подобно се случва при омагьосания кол. Кол, зареден с магията, се превръща в по-мощно оръжие срещу неживите.

Едва смогвах да следвам мисълта й.

— Изглежда, има доста нюанси при използването на външните и вътрешните магии.

— Меко казано. — Инес едва не ме удостои с искрена усмивка. — И става още по-сложно, когато сравняваш моройската и човешката магии. Понякога действат по един и същи начин, но в други случаи са съвършено различни. И разбира се, съществува и проблемът с взаимното противодействие на магиите.

— Те си противодействат една на друга?

Нещо в тези думи ме накара да настръхна.

Инес стисна юмруци и ги блъсна един в друг.

— Външна, вътрешна. Две страни на вълшебната монета.

— Понякога се сблъскват. Ето например твоята татуировка. Алхимиците използват вампирска кръв, за да я пропият с внушение, нали?

— Да — кимнах предпазливо. — За да не обсъждаме свръхестественото с хора извън нашата организация. — И за да ни попречат да вършим други неща — додадох наум.

— Е, това не важи за теб. Гарантирам ти, че татуировката ти е престанала да действа, когато си започнала да използваш магиите.

Светът около мен внезапно замря, толкова силно ме поразиха думите й.

— Не. Това е невъзможно. Искам да кажа, предполагам, че навярно е възможно, но се заклевам, че не усещам никаква промяна в мен. Или поне не тогава. — След това нещата доста се промениха.

Погледът на Инес сякаш ме прикова към пода.

— Някога опитвала ли си да направиш нещо? Пробвала ли си да разкажеш на обикновените хора за вампирите?

— Не.

— Тогава откъде знаеш?

— Не зная, но предполагах, че магията в татуировката все още е силна, докато…

— Докато какво? — настоя тя. Дори госпожа Теруилиджър ме гледаше изпитателно.

Миналия месец се запознах с един бивш алхимик, Маркъс Финч, който се беше разбунтувал срещу алхимиците и бе избягал от тях. Също като мен той смяташе, че алхимиците са прекалено жестоки спрямо вампирите, но дори стигна още по-далеч, като заяви, че няколко групи сред алхимиците си сътрудничат с ловците на вампири. Маркъс настояваше, че е открил начин да развали магията в нашите татуировки и така да ни освободи от внушението, което усилваше лоялността ни към организацията на алхимиците и ни заставяше да пазим в тайна света на свръхестественото. Аз предприех първата от двете стъпки за разваляне на татуировката: инжектиране на новото „развалено“ мастило в татуировката ми, което нарушава хармонията и в моите елементи — което пък на свой ред прекъсва всички внушения, направени от алхимиците. Втората стъпка включваше „подпечатване“ на златната лилия със специално мастило, тъмносиньо като индиго, с което Маркъс трябваше да се снабди в Мексико. Той твърдеше, че без тази втора стъпка алхимиците ще могат да възстановят внушението. Аз обаче не приех предложението на Маркъс да замина с него за Мексико, заявявайки, че ще рискувам и няма да подпечатам татуировката си с тъмносиньото или индиговото мастило. Не исках да напусна Ейдриън, Джил и останалите от групата ни, защото знаех, че ако въстана открито срещу алхимиците, никога повече няма да мога да се завърна към предишния си живот в Палм Спрингс.