Райчел Мид - Огнено сърце

— Сериозно ли каза току-що „да се изкорени“? — подкачих го аз.

Трей поклати развеселено глава.

— Така, както аз виждам нещата, моят път не се отличава особено от това, на което са ме учили. Стригоите са зло. Ние трябва да ги спрем. Мога да го постигна без Воините, по своя начин, който смятам за правилен.

— А аз мога да помогна — включи се и Анджелина. Двамата впиха погледи един в друг и аз си помислих, че ще се награбят тук и сега. — Ние ще основем наша група.

— Пазителите имат строги правила за дейността на дампирите — предупредих я.

— Аз не съм пазител — сви рамене Анджелина. — Не се отчитам пред тях. А и освен това, нямаше ли разговори с мороите да преследваме заедно тези чудовища?

— Да.

В момента кралицата имаше толкова много проблеми, че ми се струваше, че този бе убягнал от вниманието й. Но действително напоследък все повече и повече се дискутираше за превантивни удари срещу стригоите — с обединените сили на пазители и морои. От векове мороите спореха помежду си доколко е морално да се използва магията като оръжие. С течение на времето ставаше все по-ясно, че магията може би е ключът към безопасността на тяхната нация.

— Добре — продължих, донякъде изненадана от собствената си заядливост. — Да приемем, че Воините ти позволят да минеш на свободна практика. Но какво ще стане, когато открият, че имаш връзка с жена дампир? Доколкото виждам, вие двамата не го пазите в тайна.

Трей сви рамене.

— Не, но едва ли имат шпиони тук. А дори и да разберат, ще трябва само да изтърпя известна доза нравоучения. Те няма да ме накажат или нещо подобно. Защо си толкова загрижена за нас? Каква е тази игра на въпроси и отговори? Нали уж ни помагаше?

— Тя е алхимик — намеси се Анджелина, с нетипично мъдра физиономия. — Те всички са си такива. — След това ме шашна още повече, когато внезапно доби смутен вид и измъкна ръката си от тази на Трей. — Извинявай. Това навярно беше. Много грубо към теб. Ние би трябвало да сме по-тактични.

Трудно бе да се прецени кое беше по-нелепо: Анджелина, осъзнаваща нещо подобно, или фактът, че беше напълно невярно.

Защото, честно казано, причината да се заяждам толкова с тях беше ревността ми. Не изпитвах много често това чувство, ала сега ме бе обзело неудържимо. Много, много им завиждах, че можеха така открито да са заедно. Не криеха близостта си. Не се спотайваха. Не се страхуваха от възмездие. Трей беше толкова спокоен при мисълта, че Воините могат да разкрият връзката му. Само преди месец техните упреци щяха да бъдат истински ужас за него. А сега, след като бе изяснил чувствата си, възприемаше гнева им като нещо незначително. В крайна сметка изглежда, че те най-вече са го порицавали и заклеймявали. При цялата им фанатичност и варварщина Воините не бяха като алхимиците, които изпитваха необходимост да отстраняват и дезинфектират проблемите си. Исках да плача и да изкрещя на света, че това е нечестно, но знаех, че нямах право. Животът беше несправедлив към много хора. Аз не бях нещо специално и това бе съдбата, която ми бе отредена.

— Няма нищо — изрекох, опитвайки се да се усмихна. — Щастлива съм за вас, приятели. Наистина.

След няколко секунди те решиха да ми повярват и също ми се усмихнаха. Телефонът ми избръмча за получен есемес и аз видях, че е от Ейдриън. „Всичко наред ли е?“ Отговорих му веднага: „Доколкото зная, да.“

След като Трей и Анджелина си тръгнаха, се опитах да се ободря с мисълта, че довечера ще видя Ейдриън. Можеше и да е по-зле, предположих аз. Макар да бяхме доста ограничени в свободата си, поне се виждахме всеки ден.

И все пак… Достигах до етап, когато това вече не ми беше достатъчно. Исках да си лягам всяка нощ до него, не само за да се любим, а за да се събуждам с него всяка сутрин. Исках да ядем заедно палачинки. Да се срещаме с приятели като двойка. Исках да живея с него. Исках да имам собствен живот.

Когато по-късно се върнах в стаята, видях, че Зоуи е излязла. Отношенията ни продължаваха да са обтегнати, но поне изпитах облекчение, че най-сетне се е съвзела и е излязла от дупката на самосъжалението и враждебността. Достатъчно се бях нагледала на депресиите на Ейдриън и не исках и някой друг да преживява нещо подобно. Двете със Зоуи ще оправим отношенията си. Длъжни сме.

Приблизително час преди да тръгна за дома на госпожа Теруилиджър, дойде нов есемес от Ейдриън: „Промяна на плана. Ще се срещнем в онзи ресторант в Индиан Каниън, който е затворен.“

Съобщението ме шокира: „Говори ли с Маркъс?“