Райчел Мид - Огнено сърце

— Аз я предупредих. Казах й, че това ще се случи. Трябваше да дойде с мен.

Посочих към кофата с мастило, която сигурно бе донесла Джаки.

— Ако го беше направила, нямаше да може да направи това. С откритието си Сидни навярно ще промени цялото ти дело, Робин Худ. Мастило, което завинаги неутрализира внушението на алхимиците, при това съвсем безцветно. Не е ли невероятно? Ще можеш навсякъде да внедриш двойни агенти.

— Зная. — Той погледна към Джейми и Чад, които наблюдаваха прехласнато лидера си. — И повярвай ми, мислил съм за това. Но е прекалено опасно. Алхимиците много добре умеят да надушват предателите.

— Сидни също е много добра — заявих непоколебимо, лоялен към моята любима.

— Зная, че е — съгласи се Маркъс. — Но както й казах преди, не можеш винаги да си на върха. Накрая ще се подхлъзнеш и ще сгрешиш. Дребните неща. Малките трохи хляб.

Запазих безпристрастното си изражение и се престорих на изцяло погълнат от шарената котка, мъркаща в скута ми, ала отвътре безпокойството ми се усили. Малките неща. Като секс в колата. Или една нощ, прекарана заедно. Или да ме прибере от заложната къща. За всяко от тези неща един шпионин алхимик лесно можете да узнае. Намеренията ни бяха добри, но Маркъс беше прав. Бяхме станали небрежни. Когато вдигнах глава, видях, че ме изучава внимателно с яркосините си очи. Може и да не подозираше за отношенията ни със Сидни, но отлично знаеше какво си мислех: тя се бе подхлъзнала и бе сгрешила.

— Ще можеш ли да я измъкнеш оттук? — попитах. — Ако тя тръгне?

— Би трябвало да мога — кимна той.

— Къде би я отвел? — Западна Вирджиния. Рим. Ню Орлиънс. Фиджи. Швеция.

— Още не зная. Някъде, където ще бъде полезна, но в безопасност. — Маркъс помълча няколко минути, а аз видях, че той наистина се тревожеше за нея и за своите доброволци. — А дали тя ще тръгне?

— Ще тръгне — отвърнах твърдо, без да издавам колко щеше да ми бъде трудно да я убедя да избяга. И аз ще тръгна с нея.

Маркъс се замисли, сетне провери мобилния си телефон.

— Къде е тя? Изгарям от нетърпение да науча всичко за това мастило.

Аз също погледнах часовника си. Тя закъсняваше с петнайсет минути. Не помнех Сидни да е закъснявала някога в живота си. Извадих телефона си и се опитах да измисля есемес с неутрален текст. Написах: „Всичко наред ли е в света?“ . Когато се уверих, че няма да дочакам отговор, го приех като добър знак.

— Може вече да е на път — обясних на Маркъс. — Тя не изпраща есемеси, когато шофира.

Той искаше да узнае нещо повечето за мастилото, така че му поднесох малко смътно описание, без да спомена, че Сидни е използвала магия. Не можах да си спомня геологическите особености, но казаното от мен се оказа достатъчно, за да го заинтригува, както и новината за създаването на „ваксина против стригои“ с помощта на магията на духа. Предполагах, че това не може за дълго да остане в тайна, а Маркъс не беше приятел на стригоите.

Когато изтекоха още петнайсет минути, започнах да се притеснявам. Позвъних й, тъй като знаех, че нейният блутут в колата приема съобщения. Но вместо това се включи гласовата й поща. Маркъс ме изгледа остро.

— Ейдриън, какво става? — попита ме той.

— Аз не… Идва.

Всички чухме как някакъв автомобил навлезе в алеята. Почти веднага вратата му се хлопна и последва бясно и шумно чукане по вратата на Джаки. Малко се изненадах, че Сидни не влезе направо. Джаки се появи при тази суматоха, но аз пръв отворих вратата.

И видях Еди.

Дрехите му бяха изцапани и окъсани, а дясната страна на лицето му — подута и зачервена. Гледаше с див, обезумял поглед. Никога не го бях виждал такъв. Обзе ме смъртен страх. Тъмнината, отчаянието и ужасът, които от толкова дълго не ме бяха навестявали, отново надигнаха уродливите си глави. Знаех какво е станало още преди Еди да ми го каже. Знаех го, защото същата разкъсваща божа бе изписана по лицето му, когато не успя да спаси Мейсън. Знаех го, защото почувствах, че моето лице изглеждаше в този миг също като лицето на Еди.

— Какво става? — извика Джаки.

Но очите на Еди оставаха приковани само в мен.

— Ейдриън — изрече задъхано, — опитах се, опитах се. Но бяха прекалено много. Не можах да ги спра. — Пристъпи напред и стисна ръката ми. — Опитах се, но те я хванаха. Беше засада. Не зная къде е. По дяволите, тя ме заблуди! Никога нямаше да я изоставя, ако не ме беше заблудила!

Бръкна в джоба на палтото си със свободната си ръка и измъкна миниатюрния златен дракон. Подаде ми го, но аз не можах да го докосна.