Райчел Мид - Огнено сърце

В очите й проблесна удивление. Напоследък не бях много близък с Кристиан.

— Разбира се. При мен е. — Видях я как стана и се отдръпна, а след миг на екрана се появи Кристиан с коронната си саркастична усмивка.

— За какво става дума? — попита. — Нуждаеш се от съвети за стайлинга на прическата?

За част от секундата дъхът ми секна. Въпреки че леля Татяна не ме преследваше наяве, никога не бе напускала спомените ми. Членовете на семейство Озера много си приличаха и като го погледнах, с черната коса и леденосините очи, внезапно сякаш видях пред себе си леля му, Таша Озера. Старата паника и депресия започнаха да се надигат в мен, но аз бавно и уверено ги овладях. Кристиан не беше виновен за случилото се. Двамата бяхме приятели. Можех да се справя с това.

— Съветите, които изплагиатства от мен? Не, благодаря. Но чух, че имаш страхотна рецепта за руло „Стефани“.

Гледката си струваше — ченето му увисна и погледът му се оцъкли в пълен потрес.

— Откога готвиш? — едва успя да смотолеви.

— О, знаеш как е. Аз съм ренесансов мъж. Правя всичко. Прати ми рецептата и ще я пробвам. Ще те уведомя, ако внеса подобрения.

Самодоволната му усмивка се завърна.

— Опитваш се да впечатлиш някоя девойка ли?

— С кулинария? — Посочих лицето си. — Това е всичко, което е нужно за целта, драги Озера.

След като приключих с кралските дела, реших да се обадя на Джил. Исках да съм първият, който ще й разкаже за промените в законите. С удоволствие бих я завел на някое уютно местенце, но един от дампирите щеше да настоява да дойде. Не ми се щеше да имам публика, затова се договорихме да се срещнем в училище и да си устроим пикник, като „брат“ и „сестра“. Денят беше прекрасен, а и ми бяха останали още две кексчета. Тази сутрин Хопър излапа повечето от тях, преди Сидни отново да го превърне в статуетка, за да го вземе със себе и да прекарат известно време заедно.

— Не мога да повярвам, че ти си ги направил — промърмори Джил между две хапки, когато по-късно се срещнахме. Едно от предимствата на заглъхналата връзка беше, че можех да разкрася участието си в печенето на кексчетата.

— А аз не мога да повярвам, че си участвала в безразсъдно преследване на стригой, без да ми кажеш — заявих с остър тон.

Тя въздъхна.

— Щях да го направя, но нямаше време. Всичко стана толкова бързо. В един момент го преследвахме, а в следващия се озовахме в разгара на битката.

— Да. Чух и за това — как после доста си се разгорещила.

Бузите й поруменяха.

— Няма нищо такова. Беше само една целувка. По-късно си поговорихме за това. Отчасти. Той каза „че трябва да помисли“. Каквото и да означава това. — Джил отново въздъхна, този път като нещастно влюбена. — Навярно за него целувката не е нищо особено и дори не я смята за истинска, а просто се опитва да намери начин как да се отърве от мен, но без да ме обиди.

— Той отвърна ли на целувката ти? — не сдържах любопитството си аз.

— Да, но мисля, че просто го сварих неподготвен.

— Сладкишче, Еди е пазител. Никога не можеш да свариш неподготвен някой пазител. — Наблюдавах развеселено как усмивката разцъфна бавно върху лицето й. — Време е и ти да имаш романтична връзка — додадох, — вместо постоянно да си пъхаш носа в моята.

Сега вече усмивката огря цялото й лице.

— Знаеш ли, донякъде ми липсва, че вече не съм част от това — призна Джил. — Може би звучи малко извратено. Не ми се нравеше ролята на воайор, но да усещам цялата тази любов… беше невероятно.

— Бъди търпелива. И твоето време ще дойде. — Слънцето грееше силно, но ние бяхме на сянка и аз се излегнах върху одеялото, което бях донесъл. — Просто се постарай повече любовните изблици да не бъдат насред някоя смъртоносна битка със стригой, става ли?

— Случилото се наистина беше опасно — призна тя. — Не само за моя живот, а и за управлението на Лиса. И всички онези последствия, ако бях умряла.

Облегнах се назад.

— Странно, че го спомена.

Разказах на Джил новините, как вече може би няма да е начело на най-търсените в списъка на най-злите врагове на Лиса. Казах й, че ще може да води нормален живот — доколкото това бе възможно за една принцеса, чиято заварена сестра е кралица на нацията. Очите на моето сладкишче станаха толкова огромни, че ми хрумна абсурдната мисъл, че лицето й няма да ги побере.

— Ще мога да видя мама. — Тя примигна, за да възпре напиращите сълзи. — Свикнах да живея тук, но тя много ми липсва. Искам отново да я видя.

Потупах я успокояващо по ръката, като се въздържах от признанието, че тя не е единствената, която с града за майка си.