Райчел Мид - Огнено сърце

— Какво става? — едва смогнах да попитам. — Не че се оплаквам. По-скоро е интелектуално любопитство.

— Направих нещо потенциално опасно — заговори тя нервно. — Не, не е потенциално опасно. Действително е опасно и много глупаво.

После ми разказа невероятната история за това как тя и Еди захвърлили Нийл в лапите на един стригой. Едва се сдържах да не скоча от леглото и да се нахвърля с яростни упреци срещу нея, задето е рискувала толкова много. В съзнанието ми се мярна ужасният спомен, когато с нея бяхме пленени от двама стригои, а единият я ухапа. Дори не можех да си представя това да се повтори.

— Почакай. — Изправих се и изброих наум всички участници в тази лудост. — Всички са били там? Джил е била там?

— Това не беше част от плана — побърза да ме увери тя и седна до мен. — Беше нейна импровизация, както и на Анджелина. Предполагам, че и на Трей.

Да си представя как Сидни умира, бе повече от ужасно. А в известен смисъл още по-ужасяваща беше картината с умиращата Джил, защото вече я бях виждал.

— Можело е Джил да бъде убита — промълвих аз. — А се предполага, че ние се грижим за безопасността й!

— Зная, зная. — Сидни се облегна на рамото ми. — Наистина не съм искала тя да се озове там. Еди също беше много разстроен, въпреки че не съм сигурна как се чувства в момента, след като тя го целуна.

— След като тя… Какво? Добре, после ще се върнем към това. Господи, Сидни. Защо не ми каза какво сте замислили?

— Защото щеше да се опиташ да ме спреш. Или щеше да поискаш и ти да дойдеш. Повярвай ми, много съжалявам. Не искам да имам тайни от теб. Никога. Искам всичко помежду ни да е ясно и открито. Просто искам… Ами, повече исках ти да си в безопасност. — Сгуши се по-плътно до мен. — Не ми казвай, че не разбираш тази логика.

— Естествено, че я разбирам! И да, наистина щях да се опитам да те спра. По дяволите, Сидни! — Сграбчих ръцете й и се изненадах, че целият треперя. В съзнанието ми отново се изредиха кошмарни картини на Сидни, безжизнена и окървавена. — Това не е като да пиеш чай на вещерското сборище! Това е въпрос на живот и смърт. Ако беше загинала… Ако ме бе изоставила…

— Зная — прекъсна ме тя с въздишка. — Зная.

И внезапно ръцете й се сключиха около мен, устата й се притисна към моята във властна целувка, прогонвайки всички останали мисли, когато ме повали на леглото. Между нас лумнаха такова нетърпение, такава безумна жажда за обладание, каквито не помнех. Имайки предвид активния ни сексуален живот напоследък, това бе още по-красноречиво. Може би смразяващият дъх на смъртта ни караше толкова яростно да докажем, че сме живи. Знаех единствено, че се нуждаех от нея, че искам да се разтворя в страстта, да се слея с нея. За да не я загубя никога.

Тя продължи да ме целува с диво настървение, с такава нетърпелива жар, че устните й се одраскаха леко в зъбите ми. Бяха само няколко капки кръв, но сладкият метален вкус на кръвта върху езика ми изпълни цялото ми тяло с ослепяващ екстаз. Тя се отдръпна с тиха въздишка и докато я гледах на мъждивата светлина, видях как лицето й се изкриви от ответен екстаз, когато чистият изблик на моройски ендорфини нахлу в кръвта й. Устните й се разтвориха; очите й се разшириха от желание. В този миг бях сигурен, че ако приближа кучешките си зъби към шията й, тя ще ми позволи да ги забия в нея. Ако исках, тази нощ можех да имам и кръвта й, и тялото й. И го желаех. Възбуждащата й кръв ме извиси до върховете на блаженството, събуди глада ми не толкова заради самата кръв — а защото бе нейната. Нейната същност. Копнеех за това всепоглъщащо единение с нея, да рухнат всички граници помежду ни, да я видя как се потапя във вълната на насладата от ендорфините. Щеше да ми позволи да го направя. Дори можеше да пожелае да го направя — или поне тази Сидни, която случайно бе получила кратък прилив на ендорфини. Ала аз не бях сигурен дали би го искала нормалната Сидни, независимо колко силно ме обичаше. И докато не бях, това бе граница, която ние нямаше да прекрачим, колкото и да ме подлудяваше тази мисъл.

Тя остана надвесена над мен още няколко напрегнати секунди, докато всеки от нас водеше своите вътрешни битки. Сетне мигът на изкушението отлетя и ние внезапно се нахвърлихме един върху друг с ожесточение, което помете спомена за нейната кръв. Аз се къпех в море от желания, потъвайки във всяка частица от съществото й. Нейният плам бе не по-малко изгарящ от моя; тя мълвеше името ми, вкопчила се здраво в мен, а ноктите й се забиха в кожата ми, боеше се да не ме изгуби, ако отпусне прегръдката си.