Райчел Мид - Огнено сърце

Честно казано, трябваше да призная, че разбирах причините, заради които ме бе държала в неведение. Не ми харесваха, но ги разбирах. Ако трябваше да си разменим ролите, аз щях да направя същото, за да я предпазя. Трудно бе да я съдя, след като и аз имах тайни, не й споделих за стабилизатора на настроението.

Последното важно нещо в цялата история бе това, че рискът, който бяха поели, си заслужаваше. Не можех да отричам резултатите. Кръвта на Олив действаше. Така или иначе, въпреки лутанията и догадките ни, бяхме успели да създадем магическа ваксина срещу стригоите. Ако само съществуваше начин да се изработи заместител.

— Знаеш ли — размишлявах на глас, докато обмислях случилото се. — Анджелина и Нийл наистина са се подложили на огромен риск. Никога повече няма да им се присмивам.

— Никога? — подразни ме Сидни.

— Е, може би не чак толкова много.

— Еди също рискува — напомни ми тя.

— Да, зная, но за него това е нормално. — И тогава си припомних предишните й думи. — Почакай. Не каза ли, че Джил го целунала?

— Да. Беше много романтично, все едно каза: „Защо рискува живота си, глупчо?“ — Тя замълча. — Всъщност прилича донякъде на това, което току-що се случи между мен и теб.

— По-добре да не е съвсем същото — промърморих.

— Добре. Да кажем само, че мотивите им са били същите — поправи се тя.

Въздъхнах и си отбелязах наум утре непременно да поговоря с Джил.

— Като се има предвид, че всички сте живи и здрави, мога да призная в какъв огромен успех се превърна това фиаско. В кралския двор всички ще са на седмото небе.

— А утре вечерта ще се срещнем с Маркъс и ще му предадем резултата от друг голям успех — допълни тя. — Може би тъкмо безумието на тези идеи е двигателят на успеха им.

— Винаги е така — отвърнах, докато галех с палец потното й рамо. Когато се придвижиха по-нагоре по шията й, пръстите ми докоснаха тънката метална верижка и така открих, че не беше свалила всичко. На шията й още висеше дървеното кръстче, което й бях подарил и внезапно тя ми се стори още по-секси, отколкото ако беше съвсем гола.

— План за бягство номер четирийсет и пет — обявих. — Ще се присъединим към нудистките колонии на остров Фиджи.

— Има ли такива на Фиджи?

— Е, трябва да са на някое топло място, нали?

Паниката да не я изгубя все още гореше в мен, пламъкът бе достатъчно силен, за да пожелая да я любя отново. Ала вместо това останахме да лежим и разговаряме през цялата нощ. В тази блажена отмала не телата, а мислите и душите ни се сляха в едно. В обятията си намирахме радост, покой и утеха, а равновесието, което всеки от нас внасяше в живота на другия, ми позволи да се унеса в дълбок сън, какъвто от доста време не ме бе спохождал.

Не знаех с какви въпроси ще се сблъска тя на следващия ден. Госпожа Теруилиджър отдавна беше удобно извинение за отсъствията й, но Зоуи със сигурност щеше да се чуди какво е задържало сестра й през цялата нощ извън общежитието. Може би Сидни ще й каже, че с преподавателката й са работили до късно и тя е останала да преспи на дивана на Джаки. Както и да се стекат обстоятелствата, по решителното изражение на Сидни на следващата сутрин виждах, че тя ще се справи. Това беше нейна битка, не моя.

Тя прегледа продуктите, които Каси ми бе оставила и реши, че има достатъчно, за да направи палачинки. Вкъщи нямаше сироп, но затова пък в шкафа открих бурканче със сладко от малини и намазахме с него палачинките. Никога досега не бях хапвал по-вкусно нещо. Двамата седяхме край кухненската маса с палачинките и кафето, Сидни четеше новините по телефона си, а аз прелиствах томчето с поезия, изпълнен с увереността, че мога да правя това през остатъка от живота си.

— План за бягство номер седемдесет и три — оповестих. — Да открием ресторант за палачинки в Швеция.

— Защо в Швеция?

— Защото там нямат палачинки.

— Всъщност имат.

— Е, в такъв случай вече ще имаме разработен пазар.

Оставих я в „Амбъруд“, изпълнен с противоречиви чувства на радост и задоволство от прекараната заедно нощ и горчивина и съжаление, че се налагаше да се сложи край на това вълшебство. И двамата имахме задължения, но все пак щях да я видя по-късно.

— Знаеш, че те обичам, нали? — Желанието да я целуна на раздяла беше толкова силно, че едва не наруших нашите правила.

Тя се усмихна, прекрасна и сияйна на късната утринна светлина.

— Не толкова, колкото аз те обичам.

— О, Боже. Това е като сбъдната мечта: да спорим кой кого обича повече. Хайде, започваме. Аз те обичам повече. Твой ред е.