Райчел Мид - Огнено сърце

Джил бързо овладя емоциите си.

— Какво ще стане с всички, ако си замина? И останалите също ще трябва да заминат, нали? Ще получат нови назначения?

— Предполагам. Няма причина да остават.

— Сидни също ще замине — осъзна Джил.

Кимнах.

— Какво ще правиш?

— Не зная — отвърнах честно. — Аз дойдох тук заради теб. Знаеш, че все още искам да те подкрепям. Но дали е нужно да оставаме заедно, ако връзката помежду ни не е активна? А и как ще последвам Сидни на следващата й мисия? Сега нейната работа е извинение, за да се виждаме. Ако я следвам през половината свят… ами, не бихме могли да го обясним.

— Тя може да напусне алхимиците. Маркъс го е направил. — Съчувствието, изписано върху лицето на Джил, едва не ме разплака. — Бихте могли да отидете някъде. Продължаваш ли да правиш планове за бягство?

Западна Вирджиния. Рим. Ню Орлиънс. Фиджи. Швеция.

— Това беше просто на майтап — промълвих, чувствайки се натъжен, поради причини, които не разбирах. — Трябва да поговоря с нея за това. Тя дори не знае новината, а и проектозаконът още не е гласуван.

Но първо трябваше да се оправим с Маркъс и доставката на мастилото. Когато се прибрах, изпратих есемес на Сидни, подбирайки внимателно всяка дума, тъй като това не беше телефонът на любовта: „Всичко наред ли е?“ Отговорът й дойде почти незабавно: „Доколкото зная, да“ .

След това денят се влачеше безкрайно дълго, най-вече защото тя ми липсваше и исках да я видя. Подготвих домашните си и отидох в онова кафене, но ме очакваше разочарование, тъй като телефонът ми не беше сред намерените. Единствената ми надежда беше, че някой го е намерил в класната стая и го е предал в офиса на охраната в „Карлтън“. В противен случай двамата със Сидни трябваше да се сдобием с нови телефони на любовта.

Когато по-късно отидох в дома на Джаки, вратата ми отвори Маркъс, а зад него имаше някакви младежи, които не познавах. И двамата имаха върху страните си златни лилии, без да са подпечатани с индигово мастило. Зачудих се дали не са опитни свинчета.

— Ейдриън — рече Маркъс и пристъпи напред, за да ми стисне ръката.

— Маркъс — кимнах. Трудно беше да се повярва, че се държахме толкова любезно, имайки предвид факта, че се опитах да го ударя шейсет секунди след като се срещнахме.

— Това са Джейми и Чад; запознахме се в Ню Мексико.

Докато се ръкувах с тях, Джаки влезе в дневната. Усмихнах се, искрено радостен да я видя.

— За мен винаги е удоволствие — рече тя, остави таблата с чай и лимонада и ме целуна по бузата.

— Тази вечер нямаш ли среща? — поинтересувах се.

В очите й проблеснаха развеселени искрици.

— Е, не мога да хукна по срещи, когато съм домакиня на нещо като тайна сбирка, нали? Успокой се, ще можете да останете насаме, а ако си разтревожен за връзката ми с Малахи, можеш да бъдеш спокоен — по-късно ще излезем и всичко помежду ни е прекрасно.

— Да съм разтревожен ли? Не. Озадачен, леко смутен? Да. Но не съм изненадан, че всичко помежду ви е прекрасно. Като истинска разбивачка на мъжки сърца, съм сигурен, че го въртиш на малкия си пръст, Джаки.

Тя се изкиска.

— О, Ейдриън, радвам се, че Сидни те държи наоколо, за да ни развличаш и разсмиваш.

— Предположих, че това ще да е причината — обобщи Маркъс, кимайки в знак на благодарност, докато си вземаше чаша с лимонада. — Като заговорихме за нея… Изненадан съм, че не е дошла тук с един час по-рано.

Погледнах часовника. Всъщност оставаха още пет минути до уреченото време.

— Преди месец вече наистина щеше да е дошла. Но сега, когато и сестра й е тук, животът е малко по труден.

Маркъс сбърчи вежди.

— Така ли? Искаш ли да ми разкажеш по-подробно?

Джаки взе на ръце голямата тигрова котка.

— Струва ми се, че това е любезен намек да се оттегля в работилницата. Потърсете ме, ако се нуждаете от нещо, и кажете на Сидни да дойде да ме види, преди да си тръгне.

Седнах в дневната с Маркъс и неговата Весела дружина ренегати. Стратегически се настаних на малкия диван за двама, за да не седне никой на него, докато дойде Сидни. Е, поне не човек. Веднага щом се настаних, три котки скочиха при мен и се разположиха удобно.

— Алхимиците са приели сестра й в своите редици — обясних на Маркъс. — И сега тя е част от мисията в „Амбъруд“. Много е усърдна и нетърпелива да се докаже и в същото време доста подозрителна към дейността на Сидни — например че отсъства прекалено много или че е станала твърде близка с мороите.

Докато говорех, лицето на Маркъс потъмня от тревога.