Райчел Мид - Огнено сърце

Маркъс се приближи към нас.

— За какво говорите? Какво се е случило?

За миг затворих очи, опитвайки се да се окопитя. Още не знаех подробностите, но бях наясно с крайния резултат.

— Разпадат се нещата — пророних, като най-после взех дракона. — Центърът не издържа.

Когато се върнах от Ейдриън, Зоуи още беше в леглото с мрачна физиономия и книга в ръка, която едва ли четеше. За част от секундата си помислих, че може би е толкова начумерена заради някой обичаен училищен проблем, като лоша оценка или липсата на кавалер за бала. Но от погледа, който ми хвърли, стана ясно кой бе виновен за вкиснатото й настроение. Не й харесваше, че вечно бях заета, но осъзнах, че това е нищо в сравнение с факта, че съм на страната на мама. Зоуи го смяташе за непростим грях.

— Зоуи — подех умолително, — хайде да излезем да хапнем или да отидем някъде. Да разнообразим малко столовата кухня.

— Нима вече не се разнообрази достатъчно? — тросна ми се тя. — Кафета и сладки приказки с госпожа Теруилиджър. Вкусни кексчета. — Потръпнах от враждебността в погледа й.

— Не става дума за храната, а за теб. Искам да поговорим.

— Аз пък не искам да говоря с теб. — Претърколи се с книгата и застана с гръб към мен. — Махай се. Върви където щеш, прави каквото щеш.

Всъщност, като никога, нямах някакви спешни ангажименти, не и преди срещата тази вечер с Маркъс. Мастилото ми беше готово, нямах и конкретни магически занимания с госпожа Теруилиджър. Наистина се надявах да оправя отношенията си със Зоуи, но по държанието й личеше, че това няма да стане скоро. Никой обаче не бе отменил домашните и затова си взех чантата и се отправих към библиотеката. Определено не ми се щеше да стоя при сестра си, докато стаята ни напомняше на бойно поле.

Бях по средата на домашното за киселините и основите, когато върху масата ми падна сянка. Вдигнах глава и видях Трей и Анджелина, надвесени над мен, хванати ръка за ръка. Не знаех защо, но изведнъж избухнах в смях. Може би след цялото напрежение и опасност, изпълнили неочаквано дните ми, тяхната връзка, макар и толкова заплетена, беше като свеж полъх.

— Добре ли си, Мелбърн? — попита Трей. — Да не би миналата нощ да са те светнали по-яко по главата?

Усмихнах се и с жест ги поканих да седнат.

— Не, не. Просто още съм малко замаяна от щастие и облекчение, това е всичко.

Анджелина се прозина.

— А ние добре си прекарахме през остатъка от нощта. Трябваше да дойдеш с нас. Еди каза, че си отишла да се видиш с Ейдриън или нещо такова?

— Да, налагаше се да обсъдим нещо, което се отнася до Джил. — Още една красива лъжа и съдейки по невъзмутимите им физиономии, разбрах, че нито за миг не са се усъмнили в мен.

— Наред ли е всичко с нея? — Внезапната сериозност на Анджелина едва не ме накара отново да се усмихна. Личеше, че отдавна е на тази мисия.

— С нея всичко е чудесно — уверих ги. — Като се изключи бягството й, за да се включи в опасното преследване на стригой миналата вечер.

— Откачени работи станаха миналата нощ — обади се Трей с блеснали очи. — Откачени, но върховни.

— Не знаех, че толкова добре си служиш с меча. Упражняваш се между домашните по химия и футболните тренировки?

Той ми се ухили.

— Просто е част от детството и възпитанието ми, с това съм отрасъл.

— И как смяташ да съвместиш онова с това? — Погледнах многозначително към сплетените им ръце.

Този път и двамата добиха сериозни изражения, а Трей стисна ръката на Анджелина.

— Това означава повече. Нали ти казах, че имам нужда от време, за да помисля и да си изясня какво ще правя? Е, оказа се, че вече съм знаел. При това от дълго време.

— Но това е в разрез с убежденията и принципите, с които си закърмен от малък — напомних му. — Против вярванията на твоите хора.

Той не изглеждаше развълнуван или притеснен.

— Нещата се променят. Това вече не са моите убеждения и вярвания. А те вече не са моите хора. Заявиха ми го съвсем недвусмислено.

— Толкова ли е лесно да скъсаш с всичко? — продължих да го предизвикам.

— А наистина ли съм скъсал с всичко? Първоначалната цел на Воините е била да търсят и унищожават стригои. Но през годините водачите са се отклонили от нея. — Предишното му въодушевление се завърна. — Това, което направихме миналата нощ… Искам да кажа, че беше дяволски ужасяващо. Бях изплашен, особено, когато онзи ме хвърли на земята. Ала в същото време се чувствах на мястото си. Като че ли съм роден за това — да помагам да се изкорени злото от света.