Райчел Мид - Огнено сърце

— Е, аз не съм от тях. Ако го искате… Това си е ваша работа.

— Изведнъж всички станаха много либерални по тези въпроси — промърморих изненадано. — Преди малко чух подобно нещо от Анджелина и Трей — ставаше дума за техните отношения. Не за… Други хора.

— Мисля, че част от това мое убеждение е вследствие обречената ми връзка с Анджелина — рече той много по-весело, отколкото очаквах, имайки предвид, че тя му изневери. — Тя толкова много говореше за своя народ, че след известно време вече не ми се струваше толкова странно и необичайно. И, ами, нашата раса съществува, защото човешките същества и мороите са били заедно и са имали деца.

Върху устните ми затрептя лека усмивка.

— Ейдриън казва, че няма да е справедливо към останалия свят да имаме деца, защото ще бъдат надарени с невероятна сила, съчетана с очарованието, ума и неотразимия външен вид на двама ни.

Еди се засмя от все сърце. Не го бях чувала често да се смее така и аз също прихнах.

— Да, мога да си представя, че той ще каже нещо подобно. И мисля, че тъкмо това е… истинската причина да не намирам отношенията ви за толкова странни и невъзможни. Въпреки че са против здравия разум, но някак си вие двамата заедно. Просто се получава и изглежда съвсем естествено.

— Против здравия разум — повторих аз. — И това ако не е истина.

Част от веселието му се стопи.

— Но не това ме тревожи. Нито моралната страна. Безпокоят ме алхимиците. Още колко дълго смятате, че ще можете да продължавате по този начин?

Въздъхнах, докато отбивах от главното шосе към мястото на срещата.

— Докато центърът издържи.

Порутеният ресторант, наречен с не особено оригиналното име „При Боб“, през деня се виждаше много добре от шосето. Ала нощно време беше съвсем друго. Големите лампи на тавана отдавна бяха изгорели и по-голямата част от покрития с чакъл паркинг тънеше в мрак. След като угасих двигателя на колата, единствената светлина идваше от крушката близо до задната част на сградата. Беше от тези места, които бяха идеални свърталища за серийни убийци, скитници и Маркъс Финч и неговата дружинка. Тъкмо първите две категории бяха причината да помоля Еди да ме придружи.

Поршето на Кларънс не се виждаше, но наблизо бе паркиран голям сив ван.

— О, Боже! — въздъхнах. — Чудя се колко ли сподвижници е довел Маркъс със себе си.

Еди не каза нищо. Всички романтични размишления бяха забравени и той мигом бе влязъл в ролята си на опитен пазител. Районът бе събудил всичките му инстинкти за тревога и аз знаех, че обучението му бе взело връх и той щеше да огледа всеки ъгъл. Дори вървеше пред мен и пръв опита да отвори вратата. Прозорците бяха покрити, но аз виждах отвътре да се процежда слаба светлина. Дръжката се завъртя в ръката на Еди, той бутна вратата, пристъпи вътре и…

Попадна правно в засада.

Не можах да различа никакви отличителни особености. Всички бяха в черно и носеха черни скиорски маски. Мисля, че очакваха да съм сама, защото само един от тях се протегна към Еди и очите на непознатия се разшириха от ужас, когато моят приятел не само избегна ръцете му, но в същото време го сграбчи и го запрати през стаята, където явно се блъсна в друг маскиран.

— Сидни, бягай! — изкрещя Еди.

Незабавният инстинкт ми заповядваше да не изоставям Еди, но когато дампирът ме избута през вратата, разбрах, че идва с мен. Хукнахме към паркинга, но видяхме още две фигури в черно да излизат от вана, отрязвайки пътя към колата ни. Еди сграбчи ръката ми и двамата затичахме в противоположната посока, където зад сградата в мрака се бе ширнало безбрежно пясъчно поле.

Бях добра бегачка, но знаех, че Еди е принуден да се забави заради мен. Знаех също, че всички опити да го накарам да се спасява без мен ще бъдат напразни. Тревата по полето бе хилава и оскъдна и имаше само едно-две дървета. Тогава зад нас се разнесоха викове. И изстрели.

Еди успя да хвърли поглед през рамо, без да забавя крачките си.

— Приближават се — предупреди ме той. — Приблизително седмина, с фенерчета. И очевидно са въоръжени.

— Виж! — ахнах аз. Пред нас виждах още две фенерчета да приближават от посоката, в която се бяхме насочили.

Той не каза нищо, но изведнъж ме дръпна рязко надясно, бутна ме на земята, а после ме придърпа в една канавка, която бе забелязал с превъзходното си зрение на дампир. Притисна ме по корем и надвисна над мен, за да ме защити от куршумите. Канавката бе плитка и ни заслоняваше едва отчасти, а тънкото самотно дърво отстрани също не беше кой знае какво прикритие. Сърцето ми туптеше учестено в гърдите и аз се опитах да се успокоя, за да не ме издаде задъханото ми дишане. Еди беше замрял над мен напълно неподвижен, всичките му мускули бяха напрегнати като пружини, готов в следващия миг да се хвърли в атака, ако се наложи.