Райчел Мид - Огнено сърце

Виковете приближаваха; повечето от преследвачите ни най-често си подвикваха един на друг за посоката, чудейки се къде сме изчезнали. Докато лежах там, с надеждата да ни подминат, отчаяно се опитвах да разбера кои са те. Очевидно не бяха сподвижниците на Маркъс, неговата весела дружинка от ренегати. Но явно беше някой, който силно искаше да ни плени — или по-точно мен — за да ми заложи толкова изкусно организиран капан. Можех да се сетя само за една група, която пасваше на това описание.

Алхимиците.

Точно заради това от толкова време живеех в страх; само не очаквах толкова бързо да рухне всичко. В ума ми препускаха милион въпроси. Откога алхимиците са ни дебнали в Палм Спрингс? Заловили ли са Ейдриън и Маркъс?

— Сидни!

Познатият глас секна дъха ми. Баща ми.

— Сидни, зная, че си някъде тук. Ако ти е останал здрав разум и благоприличие, излез и се предай.

Един опитен преговарящ може би щеше да произнесе тази реч с по-внимателен, по-убедителен тон. Но не и баща ми. Беше груб и безчувствен, както винаги, всяка негова дума звучеше като обида.

— Ще е по-лесно за теб, ако го направиш — продължаваше баща ми. — Както и за онова… момче. Той не ни е нужен. Може да си тръгне, ако ти дойдеш с нас. — После го чух да пита с по-тих глас: — Това ли е той!

— Не, не е той — отвърна му млад женски глас.

Лекото сковаване на Еди ми подсказа, че и той е познал гласа на Зоуи.

— Това е за твое добро — изръмжа баща ми, без никаква милостива нотка в гласа. — За твоята душа. За твоята човечност. Ние знаем всичко. Намерихме телефона. Ела с нас, за да те спасим от по-нататъшно проклятие и осквернение.

Телефонът. Изгубеният телефон на Ейдриън. Толкова се страхувах, че ще стане причина за катастрофа, въпреки безгрижните коментари на Ейдриън, че телефонът не означава нищо, освен, ако някой не знае, че е негов. Очевидно се оказа прав — някой знаеше. Някой беше наясно, че това не е телефонът на някакъв случаен непознат, влюбен до уши в гаджето си. Как е разбрал? Да не би някой да го е следил в училището и да го е откраднал там? Това беше загадка, за чието разгадаване нямах време.

Настана тишина. Всички чакаха да се предам. Еди и аз едва дишахме. Внезапно един лъч освети укритието ни. Еди скочи преди нападателят да успее дори да извика за помощ. Удари го с такава сила, че го повали на земята, сетне ме сграбчи, без да се колебае дори за миг. В този миг връхлетя следващият нападател, който успя да удари Еди по лицето. Дампирът го блъсна настрани и продължи да се оттегля почти без никакво забавяне, влачейки ме със себе си, докато се препъвах. Вероятно бе преценил добре обстановката, избирайки най-безопасния маршрут, тъй като не виждах никакви светлини пред нас. Отново проехтя изстрел и чух как баща ми изкрещя:

— Спрете! Можете да я улучите! Не стреляйте, освен ако само той не е на прицел.

Очите ми не можеха да се адаптират в мрака и трябваше да се доверявам на Еди.

— Мисля, че по-нататък полето преминава в ниски планини и пустош — рече той. — Ще ни изгубят следите и там ще се крием колкото време е нужно. — За Еди оцеляването в пуста местност явно беше лесна задача. — А после ще се приберем у дома и ще измислим нещо.

Ще измислим нещо. Какво по-точно? Да се опитаме да се договорим с хора, които се опитват да ме похитят и да убият Еди? Той зави рязко наляво и аз разбрах защо, когато видях светлина в посоката, в която се бяхме насочили. Нямаше как да разберем докъде се бяха разпръснали. Следващият изстрел, който чухме, проехтя близо, много по-близо, отколкото очаквахме. Това означаваше, че някой бе забелязал Еди и ни приближаваше. А това беше удивително, тъй като не беше лесно да се настигне пеша един дампир.

Не, не дампира. А мен. Еди не бягаше с нормалното си темпо. Бягаше с моята скорост. Може би, ако беше сам, щеше да успее да им се изплъзне и да се укрие в някой пущинак, но не и докато аз съм с него. Аз бях човек, а единият крак още ме болеше от неуспешното ми приземяване на улицата снощи.

Еди няма да ме изостави, мислех си обезумяло. Никога няма да ме изостави. Те искаха да заловят мен, не им пукаше за него. Той можеше да оживее или да умре, за тях нямаше значение. Но ако им пречеше, щяха да го застрелят, а после да унищожат тялото му.

— Еди — изрекох, задъхана. — Трябва да се разделим.

— Никога.

Отговорът не ме изненада. Това, което истински ме изуми, бяха думите на Ейб Мазур, изплували сред хаоса в главата ми: „И нито за миг не си и помисляй, че не бих извършил ужасни, неописуеми неща, ако се налага да спася някого, когото обичам.“ И тъй като това беше Ейб, аз, естествено, предположих, че имаше предвид да извърши ужасни, неописуеми неща на други хора. Но докато двамата с Еди се държахме един за друг, думите придобиха съвсем различно значение. В онзи момент знаех, че бих направила всичко, за да спася верния си приятел, когото обичах.