Райчел Мид - Огнено сърце

Стригоят изсъска от болка, но не забави темпото. Нападаше и се отбраняваше с лекота. Никой нямаше надмощие и безпокойството ми растеше. Чувствах се безпомощна и трескаво започнах да си блъскам главата коя друга магия мога да използвам. В репертоара си имах богат избор, но тъй като противниците се движеха непрекъснато, не бях сигурна дали няма да нараня някой от приятелите си.

Еди предприе отчаяна атака и почти събори стригоя на земята. Без да се нуждае от подканване, Трей изскочи напред с меча, готов да го обезглави, но стригоят продължи да отбива ударите. Скочи на крака и с един ритник със завъртане събори Еди и Трей на земята. Очевидно решил да смени тактиката, този път дяволското изчадие се спусна към Еди, който вече се надигаше, но малко по-бавно.

В този миг се случи немислимото. От уличната локва внезапно се надигна гъста бяла мъгла, мигом обгръщайки и заслепявайки стригоя. И тогава Анджелина се включи в боя. Всички бяха забравили за нея. Дори аз. Тя скочи от мястото си до мен, хвърли се устремно напред и заби сребърния кол в гърба на стригоя. Чудовището изкрещя. Ударът не бе достатъчен да го убие, но даде възможност на Еди да се съвземе и да го прониже със своя сребърен кол право в сърцето. Стри гоят се олюля, размахвайки ръце в последен опит да се спаси, сетне рухна на земята и застина. Възцари се тишина, нарушена единствено от общата ни въздишка на облекчение.

— Ти какво правиш тук? — попита Еди сърдито.

— Спасявам ти задника — тросна се Анджелина. — Знаех, че сте намислили нещо.

— Не говоря на теб — сряза я той. Захвърли сребърния кол, подмина я с ядни крачки и продължи към началото на уличката. Проследих го с поглед и видях там висока, слаба фигура, чиито коси блестяха на светлината на уличната лампа. Джил. Припомних си локвата на улицата, която се превърна в мъгла, и всичко си дойде на мястото.

— Не биваше да си тук! — възкликна Еди и се закова пред нея. Никога досега не го бях виждала да й се гневи. Метна свиреп поглед към Анджелина, преди да се обърне отново към Джил. — Те не трябваше да те водят тук.

— Имам пълното право да съм тук — възрази му тя. — Когато Анджелина най-сетне ни убеди в правотата на подозренията си, бях сигурна, че трябва да помогнем. И го направихме.

Еди не се трогна от думите й.

— Не ми пука какво правят те. Щом искат да рискуват, това си е тяхно право. Но една принцеса, загрижена за своя народ, не бива да се излага на опасност.

— Една принцеса, загрижена за своя народ, няма право да седи със скръстени ръце, докато хората й са в опасност — парира го Джил.

— Имаш ли някаква представа какво можеше да се случи, ако…

— О, я млъквай! — прекъсна го тя и протегна ръце към него. Еди трепна изненадано, но когато Джил го целуна, напрежението му се стопи.

Аз поклатих глава и извърнах поглед.

— О, Боже! — промърморих, без да се обръщам конкретно към някого. — Тази нощ е пълна с изненади.

Сега, след като опасността бе отминала, имах възможност да огледам по-внимателно Нийл. Той беше слаб и замаян от загубата на кръв и от ендорфините на стригоя, но беше оцелял.

— Хей — промълвих и нежно докоснах лицето му. Дампирът ме погледна с блуждаещи очи, като че ли не ме познаваше. — Ти го направи. Доказа, че татуировката действа. Сега разполагаме със средство, което да възпре стригоите да пият от нас.

Дори ако кръвта на Олив не можеше да спре процеса на превръщане, изглеждаше малко вероятно стригоите да изпият докрай противната им кръв, за да го завършат.

Нийл се усмихна едва-едва и затвори очи.

— Трябва да му дадем да пие течности — обади се Еди. Джил сега стоеше на около метър от него, но върху лицето му бе изписано отнесено и благоговейно изражение. — И да го заведем в колата.

Докато двамата с Трей помагаха на Нийл да се изправи, аз се погрижих за тялото на стригоя, като го унищожих със специалните химически вещества на алхимиците. Докато наблюдавах как отвратителното му лице се разпада в дима, ме връхлетя сюрреалистичен момент на прозрение. Припомних си онези безумни секунди, когато си мислех, че всичко, което обичах и познавах, всичко, което представляваше Сидни Сейдж, можеше да изчезне от този свят. Аз и моите пострадали приятели току-що усетихме ледения полъх на смъртта, танцувайки със злото. Ние го унищожихме, но аз се ужасявах от мисълта, че животът ни бе висял на косъм. Във всеки момент стригоят можеше да спечели надмощие и да убие един от нас или всички ни. Животът и смъртта бяха неразривно свързани и сложно преплетени, а ние се люшкахме между тях. Ала тази вечер удържахме победа над смъртта. Бяхме живи и светът бе прекрасен. Животът беше прекрасен и аз нямах намерение да губя и минута от него.