Райчел Мид - Огнено сърце

Еди, Нийл и аз потеглихме за Ел Ей с моята кола. По време на двучасовото пътуване проговаряхме само за да преговорим плана за действие, може би за стотен път. Еди и Нийл бяха въоръжени със сребърни колове, а аз бях упражнявала магията с огън толкова често, колкото ми бе възможно. Някога се нуждаех от пепел от изгорена тисова кора, мисловно съсредоточаване и доста психическа енергия, а сега можех да я правя дори насън.

Можем да го направим , не спирах да си повтарям. Планът ни е добър.

Намерихме нощния клуб, често посещаван от нашия стригой. Тутакси разбрах с какво го привличаше това място. Тук беше шумно и многолюдно, а охранителите не се престараваха да проверяват лични карти, което означаваше, че имаше много млади и наивни хора. Клубът бе заобиколен от тъмни и извити улички, повечето пусти, ако не се смятаха пияните постоянни посетители на клуба, които се прибираха, препъвайки се у дома. Имаше много затънтени и сенчести кътчета, където можеше да се скрие.

— Ето тук — рече Еди. Бяхме заобиколили клуба и бяхме открили задънена уличка до една запусната сграда. Маркъс щеше да се чувства тук като у дома си. Прозорецът на втория етаж беше счупен и когато Еди се покачи на един контейнер за боклук и се прехвърли през перваза, се озова в празен апартамент. — Тук ще го чакаме. — Помогна ми да се кача и двамата заехме възможно най-изгодната позиция; мракът ни скриваше, а в същото време виждахме отлично какво ставаше на тротоара. Нийл чакаше там долу, надявайки се да стане примамка. Преди да го оставим сам, той бе направил доста разтриващи упражнения и целият бе плувнал в пот, за да може стригоят да го подуши по-лесно. Стригоите повече обичаха да пият кръв от дампири, отколкото от човешки същества, но най-много си падаха по моройската кръв — което беше още една причина, поради която не исках Ейдриън да знае за тази авантюра. Ако нашият стригой подуши миризмата на Нийл, тя ще бъде неустоима примамка за него. Предположихме, че ако чудовището долови миризмата на Еди, просто ще я сбърка с тази на Нийл. А моята ще се смеси с миризмата на другите човешки същества наоколо.

След това не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме. Нашият стригой обикновено нападаше в определено време, а ние бяхме дошли по-рано. Надявах се, че той ще се помотае в леговището си и няма да се появи, преди да заложим капана. Надявах се още, че наистина ще излезе тази нощ, в противен случай идването ни тук щеше да е напразно.

Когато се случи, беше толкова бързо, че отначало помислих, че ми се привижда. Стригоят изскочи от един от етажите в сградата срещу тази, в която бяхме двамата с Еди, приземи се леко на земята и с едно плавно движение събори Нийл. Сподавих вика си. Ако стригоят се беше огледал, щеше да забележи укритието ни, но сигурно е бил прекалено въодушевен, че е открил самотен дампир.

Нийл беше притиснат плътно към земята и нямаше никаква възможност да извади кола си. Когато стригоят се наведе над него, Нийл успя да му прошепне:

— Почакай. Превърни ме. Направи ме един от вас. Пробуди ме.

Стригоят спря и се засмя.

— Да те пробудя? Знаеш ли откога не съм попадал на дампир? Няма да си хабя кръвта заради теб. Ще се насладя на твоята.

— Мога да ти помогна. Мога да ти служа. — Не се съмнявах, че ужасът в гласа на Нийл беше истински. И все пак той беше там, рискувайки живота си за по-великото всеобщо благо. Идеше ми да плача, но бях длъжна да остана силна и да чакам да дойде моят ред да изляза на тази опасна сцена. — Мога да ти помогна да намериш други дампири. И морои.

Стригоят отново се засмя. Еди се наведе, за да прошепне на ухото ми, толкова близо, че устните му докоснаха ухото ми.

— Този е силен — изрече задъхано. — И е стар. Много стар. Сбъркали сме.

Нийл изкрещя, когато стригоят го ухапа по шията. Еди се напрегна, а аз сграбчих ръката му.

— Почакай. Трябва да узнаем.

Знаех какви мъки изпитва Еди, защото и аз се измъчвах по същия начин. И двамата искахме да помогнем на Нийл. Бездействието, дори за секунди, противоречеше на всяка частица от съществото ни. Виковете на Нийл стихнаха до стонове и докато стригоят продължаваше да пие, аз узнах страшната истина. Татуировката не действаше, а ние.

Стригоят внезапно се дръпна назад.

— Какво е станало с теб? — озъби се той. — Вкусът ти е. Нямаш нормален вкус!

Това бе всичко, което Еди искаше да чуе. За частица от секунда изскочи през прозореца и се приземи почти толкова изящно, колкото и стригоят. Замахна със сребърния кол, но стригоят, колкото и да бе невероятно, го очакваше. Еди се оказа прав. Беше стар и много силен. Може би твърде стар и прекалено силен за нас.