Райчел Мид - Рубинения кръг

Лицето му доби ангелско изражение, което само засили подозрението ми, че няма никакво намерение да изпълни желанието ми. Поклатих глава, усмихвайки се противно на здравия разум, а сетне го целунах по бузата. Ейдриън. Моят съпруг. Ако преди година някой ми беше казал, че ще се омъжа, щях да му отвърна, че се шегува. Но ако ми беше казал, че ще се омъжа за вампир, щях да заявя, че бълнува. Гледайки сега Ейдриън, аз почувствах в гърдите си прилив на любов, въпреки предишните ни разногласия. Повече не можех да си представя живота без него. Това беше невъзможно. Можех ли да си представя живота с него, без да сме затворени в този малък, макар и луксозен апартамент, заедно с майка му, докато нашите два народа ни осъждат и кроят планове срещу нас? Определено. В моето въображение имаше много варианти за нашето бъдеще, каквото бих искала да бъде, ала в дадения момент това беше настоящето ни поне докато не се случи нещо драматично. Отвъд пределите на кралския двор моят народ искаше да ме затвори в тъмница. Вътре в него хората на Ейдриън го нападаха и искаха да го пребият. Поне в този апартамент бяхме в безопасност. А най-важното — бяхме заедно.

Почукването на вратата избави Ейдриън от по-нататъшно мъмрене. Даниела отвори и на прага се появи Еди. Срещите с него почти винаги ме караха да се усмихвам. В Палм Спрингс минавахме за близнаци заради еднаквите ни тъмноруси коси и кафяви очи. Но с времето наистина започнах да го чувствам като роден брат. Познавах малцина, които бяха толкова смели и предани на делото и приятелите си. Бях горда, че можех да се нарека една от тях, и ми беше болно да гледам как се терзае заради изчезването на Джил. Сега от лицето му почти не слизаше изразът на безнадеждно отчаяние и понякога се тревожех дали наистина той се грижи за себе си. Изглежда, вече почти не се бръснеше и имах чувството, че се храни единствено, за да има сили да тренира и да се поддържа в отлична физическа форма, когато дойде време да влезе в решителна схватка с похитителите на Джил.

Но тревогите ми за Еди отстъпиха на заден план, когато видях тази, която бе дошла с него. Прекосих на бегом стаята и я сграбчих в жарката си прегръдка, която я изненада и смути. Госпожа Теруилиджър — никога не можах да я нарека Джаки, при все че вече не бях нейна ученичка — бе променила живота ми в толкова много отношения. Тя бе поела ролята, която дотогава бе запазена за баща ми: да ме учи на тайните и мъдростите на древното изкуство. Ала за разлика от него тя никога не ме е карала да се чувствам нищожна и некадърна. Тя ме насърчаваше и подкрепяше, вдъхвайки ми вяра в моята значимост и способности, макар да съм длъжна да призная, че невинаги съм се справяла отлично. Откакто дойдох в кралския двор, двете с нея общувахме по телефона, ала чак сега осъзнах колко много ми е липсвала.

— Боже, боже — подсмихна се тя, опитвайки се да отвърне на прегръдката ми. — Не съм очаквала такова топло посрещане. — Движенията й бяха малко тромави заради пътната чанта, която държеше в едната си ръка, а в другата стискаше нещо, което приличаше на клетка за пренасяне на животни.

— Ще ми позволите ли най-сетне да взема това? — настоя Еди, дърпайки клетката от ръката й. Тя я пусна и най-сетне ме стисна в здравата си прегръдка. Лъхна ме смесеното ухание на пачули и ароматни пръчици „Наг Чампа“, напомняйки ми за по-безгрижните времена, когато двете с нея, сгушени една до друга, се трудехме над заклинанията. В очите ми запариха сълзи и аз побързах да отстъпя назад, за да ги изтрия.

— Радвам се, че сте тук — заговорих, опитвайки се да се овладея и да си придам делови вид. — Изненадана, но много радостна. Сигурно пътуването никак не е било леко за вас.

— Това, което трябва да ти съобщя, може да бъде казано само лично. — Моята бивша преподавателка побутна очилата на носа си и огледа останалите присъстващи в стаята. — Нийл, приятно ми е да те видя отново. И, Ейдриън, доволна съм, че Сидни най-после те направи почтен мъж.

Той се ухили и представи Даниела. Майка му беше любезна, но малко хладна. Мороите като нея, които обикновено живеят изолирано само в кралския двор, нямат много приятели сред хората. Самата идея за хора, използващи магия, беше за мороите също толкова странна и неприемлива, както и за алхимиците, но трябва да призная, че Даниела се опитваше свикне с нея. Моята свекърва може и да подбираше неудачно моментите на появата си, прекъсвайки романтичните ни усамотения, и да не разбираше от деликатни намеци, но не можех да отрека, че животът й през последната година се бе преобърнал с краката нагоре, което донякъде я оправдаваше.