Райчел Мид - Рубинения кръг

— Давай, Сидни. Ако не можеш просто да я отвориш, използвай някое основно отключващо заклинание.

Аз отпуснах пръсти върху капака и поех дълбоко дъх. Нищо не се случи, когато се опитах да го повдигна, но това се очакваше. Дори госпожа Теруилиджър да беше права в предположението си, че кутията е предназначена за мен, това не означаваше, че отварянето й ще бъде много лесно. Докато си припомнях заклинанието за отключване, няколко очевидни въпроса заглождиха ъгълчетата на съзнанието ми: наистина ли беше предназначена за мен? И ако беше така, от кого? И най-главното, защо?

Произнесох заклинанието и при все че външно кутията не се промени, всички чухме тихо изпукване. Опитах се отново да повдигна капака и този път той безпрепятствено се отвори. И което беше още по-добре, отвътре не се взриви бомба. След кратък миг на колебание, останалите се скупчиха около мен, за да видят съдържанието й. Сведох поглед и открих няколко сгънати листа и един косъм върху тях. Повдигнах го внимателно и го поднесох към светлината. Беше рус.

— Навярно е твой — обади се госпожа Теруилиджър. — За да се обвърже конкретна личност с подобно заклинание, трябва да имаш частица от получателя. Косъм. Нокът. Кожа.

Смръщих нос, докато разгъвах първия лист, опитвайки се да не мисля как някой се е сдобил с косъм от косата ми. Листът се оказа рекламна листовка от Музея по роботехника в Питсбърг. Би било забавно, ако не бяха смразяващите думи, написани върху снимката на един от музейните експонати, Динобот 2000:

ЕЛА ДА ПОИГРАЕМ, СИДНИ.

Дъхът ми секна и аз вдигнах рязко глава. Всички останали изглеждаха не по-малко стъписани от мен. Почеркът не ми беше познат.

— Какво има на другия лист? — попита Нийл.

Той беше гланцов и също сгънат, приличаше на откъсната страница от списание. На пръв поглед напомняше на туристически рекламен проспект. Разгърнах го и видях снимка на спретнат хотел, предлагащ нощувка и закуска в Пало Алто.

— Какво общо има това с Музея на роботехниката в Питсбърг?

Госпожа Теруилиджър застина.

— Не мисля, че е страницата, която трябва да видиш.

Обърнах листа и ахнах при вида на това — или по-точно, на тази, която видях.

Джил.

Почти бях забравила за тази реклама. Преди цяла вечност — или поне на мен така ми се струваше — Джил за кратко беше модел на една модна дизайнерка в Палм Спрингс. Никога не биваше да й го позволявам поради съображенията за сигурност. Фотографията, която гледах сега, е била направена тайно, против волята ми. Джил беше с чифт големи слънчеви очила, а около буйната й коса беше увит пъстроцветен шал. Погледът й се рееше към група от палмови дървета и тези, които не я познаваха добре, никога нямаше да се досетят, че е тя. Всъщност повечето хора не биха отгатнали дори, че е морой.

— Какво, по дяволите, е това? — избухна Еди. Гледаше ме така, сякаш само след миг ще изтръгне страницата от ръцете ми. Малко неща можеха да го накарат да изгуби самообладание. Безопасността на Джил беше едно от тях.

Поклатих недоумяващо глава.

— И аз също като теб нямам понятие.

Ейдриън се наведе над мен и взе първия лист.

— Това едва ли означава, че държат Джил затворена в някакъв Музей на роботехниката? В Питсбърг?

— Трябва веднага да отидем там — заяви Еди разпалено. Извърна се, сякаш бе готов да тръгне на секундата.

— Аз трябва да отида — казах аз и посочих листовката, която държеше Ейдриън. — Кутията е предназначена за мен. Тази бележка дори е адресирана до мен.

— Няма да отидеш сама — тутакси реагира Еди.

— Ти изобщо никъде няма да ходиш — присъедини се Ейдриън. Остави листа върху масата. — Точно преди малката ми, ъ, схватка с Уесли, аз си побъбрих с Нейно Величество, която съвсем ясно ми даде да разбера, че на двама ни с теб е забранено да напускаме двора.

Тъга и вина ме изпълниха, докато се взирах в профила на Джил. Джил. Изчезнала вече почти от месец. Бяхме търсили отчаяно някаква нишка и ето че сега тя беше в ръцете ни. Но ако опасенията на госпожа Теруилиджър се оправдаят и вече бе твърде късно? Какво се бе случило, докато тази кутия стигне до получателя?

— Аз трябва да замина — заявих решително. — Няма начин да пренебрегна тази следа, Ейдриън, и ти го знаеш.

Погледите ни се срещнаха. Множество противоречиви чувства сякаш изпълниха въздуха около нас и накрая той кимна.

— Да, зная.

— Нали не мислиш наистина, че Лиса би могла да заповяда на охраната да ме спре със сила?

— Не зная — въздъхна съпругът ми. — Но тя — съвсем справедливо — изтъкна, че след всички главоболия, които й създадохме, оставайки тук, ситуацията ще се усложни още повече, ако ти напуснеш двора и бъдеш заловена от алхимиците. Бихме могли да се опитаме да се измъкнем някак си незабелязано… но не бих се изненадал, ако охраната при главния портал проверява всяка излизаща кола.