Райчел Мид - Рубинения кръг

— Влизайте, влизайте — поканих госпожа Теруилиджър в дневната. Толкова малко хора ни идваха на гости, че почти бях забравила основните правила на гостоприемството. — Седнете, а аз ще ви донеса нещо за пиене. Или може би за ядене?

Тя поклати глава и тръгна с мен към кухнята. Останалите ни последваха, с изключение на Еди, който все още стискаше неловко клетката.

— Няма нужда от нищо — рече бившата ми преподавателка. — А и може да не разполагаме с много време. Всъщност надявам се да не съм дошла твърде късно.

От думите й космите на врата ми настръхнаха, но преди да успея да отговоря, Еди се прокашля и вдигна клетката, в която сега видях, че се бе сгушила една котка.

— Ъ, какво да правя с нея?

— С него — поправи го госпожа Теруилиджър. — Струва ми се, че Господин Божангле спокойно може да ни чака в клетката си, докато разговаряме. Освен това, ако не греша в предположенията си, много скоро той ще ни потрябва.

Ейдриън ме изгледа въпросително, но в отговор аз само свих рамене.

Всички се събрахме край кухненската маса. Аз седнах, а моят съпруг застана зад мен и отпусна ръце върху рамото ми. С крайчеца на окото си зърнах проблясването на рубините върху брачната му халка от бяло злато. Госпожа Теруилиджър се настани срещу мен и извади от чантата си богато украсена дървена кутия с резбовани цветя, навярно ръчна изработка. Тя остави кутията върху масата и я побутна към мен.

— Какво е това? — попитах недоумяващо.

— Надявах се, че ти ще можеш да ми кажеш — отвърна госпожа Теруилиджър. — Получих я преди няколко седмици, някой я бе оставил на прага ми. Отначало помислих, че е някакъв ексцентричен подарък от Малахи, макар че това не е в неговия стил.

— Правилно — съгласи се Ейдриън. — Ръчни гранати, камуфлажни жилетки… това са обичайните му подаръци. — Малахи Улф беше доста ексцентричен инструктор по самозащита, при когото двамата с Ейдриън вземахме уроци и който съвсем неочаквано бе покорил сърцето на госпожа Теруилиджър.

Тя се усмихна кратко в отговор на забележката на Ейдриън, но продължи, без да откъсва поглед от кутията:

— Много скоро разбрах, че кутията е магически запечатана. Опитах всякакви отключващи заклинания, както много разпространени, така и по-редки, но без резултат. Който и да е омагьосал кутията, е използвал много силно заклинание. Прекарах последните няколко седмици, изчерпвайки ресурсите си, и най-после занесох кутията на Инес. Ти, разбира се, я помниш, нали?

— Трудно е да я забрави човек — отвърнах, замислена за уважаваната от всички, чудата стара вещица от Калифорния, която бе украсила с рози всяко кътче от дома си.

— Точно така. Тя ми каза, че знае много мощна магия, която навярно би могла да я отвори, но аз не съм успяла, защото заклинанието, с което е омагьосана кутията, е подвластно само на конкретен човек. — Госпожа Теруилиджър изглеждаше огорчена. — А аз не го бях разбрала. Очевидно този човек не съм аз. Инес предположи, че този, за когото е предназначена кутията, ще успее да я отвори без особено затруднение и аз стигнах до извода, че получателят си ти .

Думите й ме сепнаха и аз се втренчих изумено в кутията.

— Но защо ще ми я изпращат чрез вас?

Госпожа Теруилиджър се огледа наоколо с леко насмешливо изражение.

— Това наистина не е най-лесният адрес за доставка. Съжалявам само, че не се сетих по-рано. Надявам се, че каквото и да има вътре, не се влияе от изминалото време.

Погледнах на кутията в нова светлина, изпълнена едновременно с нетърпение и безпокойство.

— Какво трябва да направя?

— Отвори я — гласеше простичкият отговор на Теруилиджър. — Макар че бих посъветвала останалите да се отдръпнат крачка назад.

Даниела побърза да изпълни препоръката, но Ейдриън и дампирите упорито отказаха да помръднат от местата си.

— Направете това, което каза госпожа Теруилиджър — подканих ги аз.

— Ами ако вътре има бомба? — настръхна Еди.

— Аз навярно ще мога почти да неутрализирам опасността за Сидни, но за останалите не гарантирам — заяви госпожа Теруилиджър.

— Навярно? — попита Ейдриън. — Може би това е начинът алхимиците най-сетне да се доберат до теб.

— Може би, но те не са почитатели на човешката магия. Не мога да си представя, че ще се възползват от нея — въздъхнах. — Моля ви. Просто се отдръпнете назад. Всичко с мен ще е наред.

Не бях съвсем сигурна в това, но след кратко убеждаване те се съгласиха. Госпожа Теруилиджър извади малка торбичка и поръси жълт, ароматен прах върху масата. Измърмори заклинание на гръцки и аз почувствах магията — човешката магия — да изпълва въздуха около нас. Беше минало много време, откакто не бях усещала чужда магия, и се удивих на мощния прилив, с който тя ме изпълни. След като направи своята защитна магия, моята наставница ми кимна окуражаващо.