— Не — прекъсна ме тя отново. — Категорично не. Имам достатъчно тревоги на главата си и без да се притеснявам дали алхимиците няма да ви заловят. Ти искаше от мен да ви защитя и аз тъкмо това правя. Така че не си втълпявай разни идеи за незабелязано измъкване… наредила съм главните порти да са под постоянно наблюдение. И двамата ще останете тук, където сте в безопасност.
В безопасност и започвайки да откачам — помислих си, припомняйки си унилото изражение в очите на Сидни.
Скъпи — прошепна ми леля Татяна, — ти започна да откачаш много преди всичко това .
— Изпратила съм опитни и надеждни пазители да търсят Джил — продължи Лиса, когато не й отговорих. — Роуз и Дмитрий.
— И те защо не са я намерили? А и ако някой иска да те свали от трона, защо не…
Не можах да довърша, но тъгата в нефритенозелените очи на Лиса ми подсказа, че тя ме разбра. Съгласно закона, който се опитваше да промени, за да остане на трона, се изискваше тя да има поне един жив роднина. Всеки, който искаше да й отнеме короната, просто трябваше да убие Джил и да представи доказателство. Фактът, че това още не се бе случило, беше истинска благословия, но още повече задълбочаваше загадката около изчезването й. Защо иначе някой щеше да отвлича Джил?
— Върви си у дома, Ейдриън — посъветва ме нежно Лиса. — По-късно ще поговорим по-подробно — насаме — ако искаш. Може би ще открием някакви други възможности.
— Може би — съгласих се, но в действителност не го вярвах. Оставих Лиса на поклонниците й и се измъкнах навън сред дразнещата тълпа от зяпачи. До болка познатото мрачно настроение започна бавно да ме обзема. Идването ми при Лиса беше импулсивно хрумване, което ми вдъхна мимолетна надежда. Когато със Сидни потърсихме убежище в двора, нямахме представа какво се бе случило с Джил. Лиса наистина беше изпратила опитни и надеждни хора да търсят сестра й — и дори бе получила неохотна помощ от някогашната организация на Сидни — алхимиците. При все това не можех да се отърся от чувството на вина, че ако двамата със Сидни бяхме там навън, вместо да се крием тук, щяхме да намерим Джил. Ставаше нещо, което все още не разбирахме. В противен случай похитителите на Джил щяха да…
— Виж ти, виж ти, виж ти. Гледайте кой е решил да покаже страхливото си лице.
Заковах се на място и примигнах, едва осъзнавайки къде се намирам. Мислите ми вряха и кипяха толкова бясно, че вече бях изминал половината път до вкъщи и в момента се намирах на каменната пътека между две сгради — тиха, затънтена пътека, идеална за засада. Уесли Дроздов, морой от кралска фамилия, отскоро мой заклет враг, препречваше пътя ми, заобиколен от неколцина от приятелчетата си.
— Свитата ти е по-многобройна от обичайното, Уес — благо подех аз. — Изкопай още неколцина и може би чак тогава ще можеш да се решиш на честен бой с…
Един юмрук ме удари отзад в долната част на гърба, изкарвайки въздуха от дробовете ми. Политнах напред. Уесли се нахвърли върху мен и ми заби едно дясно кроше, преди да успея да реагирам. Осъзнах смътно, през пелената от болката, че забележката, която направих, бе попаднала право в целта: Уесли се движеше с многочислена група, защото това беше единственият начин да се пребори с моята магия на духа. Когато нечий крак ме изрита по коляното, поваляйки ме на земята, осъзнах, че съм бил пълен идиот да изляза сам на публично място. Уесли е чакал сгоден случай да ми го върне за миналите обиди и най-после късметът му бе проработил.
— Какво става? — попита Уесли и ме срита силно в корема, докато лежах на земята, опитвайки се да се надигна. — Нима твоята съпруга захранваща не е наблизо, за да те спаси?
— Да бе — присъедини се укорителен глас. — Къде е твоята курва от човешката раса?
Не можех да отговоря, вцепенен от болката. Последваха още ритници от още хора, чийто брой изгубих. Лицата им плуваха над мен и аз бях потресен, когато разпознах някои от тях. Не всички бяха обичайните лакеи на Уесли. Някои от тях бяха хора, които познавах, с които в миналото се бях забавлявал по купони… Хора, които някога навярно бях смятал за приятели.
От силния юмрук по главата пред очите ми затанцува цяло съзвездие, размивайки лицата им пред погледа ми. Подигравките им се сляха в неразбираема какофония, докато ударите се сипеха един след друг. Свих се на кълбо в агония, борейки се да си поема дъх. Изведнъж сред врявата се разнесе ясен глас:
— Какво, по дяволите, става тук?
Примигнах, опитвайки се да фокусирам погледа си, и едва видях как две силни ръце откъснаха Уесли от мен и го запратиха към близката сграда. Измина секунда и третият от негодниците го последва, преди да разбере, че нещо се беше объркало. Останалите се отдръпнаха като подплашени овце, каквито си бяха, когато внезапно изплува едно познато лице. Еди Кастъл се бе надвесил над мен.
Читать дальше