Райчел Мид - Рубинения кръг

— Това няма значение — продължих да упорствам. — Когато я намерим, ще се нуждая от моята магия. Никой не знае какво ще се наложи да направя.

— Като например да излекуваш акнето й? — подхвърли Сидни ехидно.

Потръпнах.

— Казах ти, че не беше нищо особено! Позволи ми сам да се тревожа за себе си и да преценявам колко от духа мога да използвам. Това не е твоя работа.

Сидни се извърна, не повярвала на ушите си.

— Разбира се, че е моя. Аз съм твоя съпруга, Ейдриън. Ако аз не се тревожа за теб, кой друг? Ти трябва да контролираш духа.

— Мога да се справя — процедих през стиснати зъби.

— Леля ти продължава ли да ти говори? — попита настоятелно тя.

Аз отместих поглед, за да избегна нейния.

Не биваше да й казваш за мен — въздъхна в главата ми леля Татяна.

— Продължава да ти говори, нали? — задълба Сидни в отговор на моето мълчание. — Ейдриън, това не е здравословно! Ти най-добре би трябвало да го знаеш!

Извъртях се, треперещ от гняв.

— Мога да се справя! Ясно ли е? Мога да се справя с това, мога да се справя и с нея! — изкрещях. — Така че престани да ми нареждаш какво да правя! Ти не знаеш всичко, независимо колко много искаш всички да мислят, че го знаеш!

Поразена, Сидни отстъпи крачка назад. Болката в очите й ме засегна много повече от предишните й думи. Почувствах се ужасно. Как можа толкова да се обърка този ден? Трябваше да бъде идеален. Внезапно разбрах, че трябва да изляза. Не можех повече да остана сред тези четири стени. Не можех повече да понасям контрола на майка ми. Не можех да издържам да стоя тук и да се чувствам, сякаш винаги разочаровам Сидни — и Джил. Двамата със Сидни бяхме дошли в двора, за да потърсим закрила от нашите врагове, криехме се тук, за да бъдем заедно. Ала напоследък ми се струваше, че това положение застрашава да отрови отношенията ни и да ни отдалечи един от друг.

— Трябва да изляза — казах.

Очите на Сидни се разшириха.

— Къде отиваш?

Прокарах ръка през косата си.

— Където и да е. Където и да е на чист въздух. Където и да е, само да не съм тук.

Обърнах се, преди тя да каже нещо, и изхвърчах от спалнята в дневната, където майка ми пиеше от захранващия. Тя ме погледна въпросително, но аз я подминах, излязох през вратата и прекосих фоайето на сградата за гости. Чак когато се озовах навън и топлият летен въздух докосна кожата ми, се спрях, за да преценя действията си… и да лапна парче дъвка — настоящото ми средство да избегна пушенето, когато съм стресиран. Погледнах нагоре към извисяващото се здание, чувствайки се виновен и истински страхливец заради бягството си от полесражението.

Не се измъчвай — обади се леля Татяна. — Бракът е трудно занимание. Затова така и не се омъжих.

Трудно е — съгласих се. — Но това не е повод за бягство. Трябва да се върна. Трябва да се извиня. Трябва да оправя нещата.

Никога няма да оправиш нещата, ако седиш заключен тук и не знаеш къде е Джил — предупреди ме леля Татяна.

В този момент покрай мен минаха двама пазители и аз чух част от разговора им — обсъждаха усиления патрул заради заседанието на кралския съвет. Спомних си, че майка ми спомена за това заседание, и изведнъж ме обзе вдъхновение. Извърнах се от сградата за гости и забързах към зданието, което при двора служеше за кралски дворец, с надеждата да успея за заседанието.

Зная какво трябва да направя — осведомих леля Татяна. — Зная как да ни измъкна от тук и да оправя нещата между мен и Сидни. Нужна ни е цел, мисия. И аз възнамерявам да получа една. Трябва да говоря с Лиса. Ако я накарам да разбере, ще мога всичко да уредя.

Докато вървях, призракът не отговори. Наоколо нощта обгръщаше света в тъмнина — за хората време за сън, но средата на деня за нас, които живеехме по вампирско разписание. Моройският кралски двор приличаше на университет: около четирийсет внушителни тухлени постройки, разположени край красиво оформени широки дворове и морави. Беше в средата на лятото, навън беше топло, влажно и доста оживено. Повечето обитатели на двора бяха погълнати от собствените си дела, за да ме забележат или да разберат кой съм. Онези, които ме разпознаваха, ми хвърляха все същите любопитни погледи.

Те просто ти завиждат — заяви леля Татяна.

Не мисля, че е заради това — отвърнах. Макар да знаех, че тя беше илюзия, понякога беше трудно да не реагирам.

Разбира се, че ти завиждат. Фамилията Ивашков винаги е вдъхвала страхопочитание и завист. Всички те са незначителни същества и го знаят. По мое време това никога нямаше да бъде допуснато. Виновна е онази ваша кралица дете, която е изпуснала юздите и всички сякаш са побеснели.