Райчел Мид - Рубинения кръг

— Това би могло да бъде нашата песен.

Тя се засмя звучно и аз осъзнах, че от много дълго време не бях чувал волния й смях. Някак си този звук накара сърцето ми едновременно да се свие от болка и да трепне от радост.

— Е — рече тя, — предполагам, че е по-добре от „Опетнена любов“.

Сега и двамата се разсмяхме и Сидни притисна буза към гърдите ми. Аз целунах златокосата й глава, вдъхвайки примесеното ухание на сапун и кожата й.

— Чувствам се виновна — пророни тя тихо. — Имам предвид, че съм щастлива. Когато Джил е някъде там…

При това име сърцето ми се сви и плътният мрак заплашително се спусна над мен, разрушавайки този миг на радост, който бях създал. Събрах сили и отблъснах мрака, отстъпвайки от ръба на опасната бездна, която напоследък бях опознал твърде добре.

— Ние ще я намерим — прошепнах и притиснах по-здраво Сидни в прегръдката си. — Където и да е тя, ние ще я намерим.

Ако все още е жива — обади се ехидно онзи вътрешен глас.

Навярно си струва да се отбележи, че гласът, който говореше в главата ми, не беше част от някакво умствено упражнение. Всъщност беше много отчетлив глас, принадлежащ на покойната ми леля Татяна, бившата кралица на мороите. Макар че не беше с мен в някаква призрачна форма. Гласът й беше халюцинация, породена от все по-затягащата се хватка на лудостта, надвиснала над мен, заради необикновената магия, която владеех. Хапчетата щяха да го накарат да замлъкне, но и щяха да ме лишат от моята магия, а нашият свят в момента бе твърде непредсказуем, за да си го позволя. И така призракът на леля Татяна и аз съжителствахме като съквартиранти в главата ми. Понякога това въображаемо присъствие ме ужасяваше и започвах да се питам още колко време ми остава, преди напълно да откача. А друг път се улавях, че я приемам съвсем спокойно — и това, че започвах да я възприемам като нещо нормално, още повече ме плашеше.

Засега успях да пренебрегна леля Татяна и отново целунах Сидни.

— Ние ще намерим Джил — заявих още по-уверено. — А междувременно трябва да продължим с живота си.

— Предполагам, че си прав — въздъхна Сидни. Виждах, че тя се опитва да си възвърне предишното весело настроение. — Щом това компенсира липсата на сватбен танц, аз се чувствам необлечена. Може би трябва отида и да изровя онази рокля.

— За нищо на света! — заявих разпалено. — Не че сватбената ти рокля не беше супер. Но аз те харесвам необлечена. Всъщност не бих имал нищо против, ако си още по-разсъблечена…

Спрях да валсувам (или както и да се наричаха танцовите стъпки, които се опитвах да изпълнявам) и впих устни в нейните, с малко по-различна целувка от предишната. Обля ме гореща вълна, когато почувствах мекотата на устните й, и останах удивен от страстния й отклик. Имайки предвид последните събития, Сидни не изгаряше от плътски желания, а и честно казано, не можех да я виня. Уважавах волята й и спазвах дистанция… не осъзнавайки колко ми е липсвал досега нейният плам.

Отпуснахме се върху дивана в плътна прегръдка, докато страстно се целувахме. Аз спрях за миг, за да й се полюбувам, възхищавайки се на начина, по който светлината на свещите проблясваше върху русата й коса и кафявите й очи. Бих могъл да потъна в тази красота и в любовта, която струеше от нея. Беше идеален, толкова жадуван романтичен миг… поне докато вратата не се отвори.

— Мамо?! — възкликнах и отскочих от Сидни, сякаш бях гимназист, а не женен мъж на двайсет и две.

— О, здравей, скъпи — рече нехайно майка ми, докато влизаше в дневната. — Защо са угасени всички лампи? Тук прилича на мавзолей. Да не би да няма ток? — Тя щракна ключа и двамата със Сидни потрепнахме. — Е, така вече е по-добре. Вие наистина не бива да палите толкова много свещи. Опасно е.

И тя услужливо духна няколко свещи.

— Благодаря — изрече безстрастно Сидни. — Хубаво е да знаем, че толкова сериозно се отнасяш към безопасността.

Изражението на лицето й ми напомни за онзи път, когато майка ми „услужливо“ измъкна листчетата, които „само наблъскват“ книгата, а Сидни бе посветила много часове, за да си отбелязва старателно страниците.

— Мамо, мислех, че си излязла за няколко часа — изтъкнах многозначително.

— Бях, но атмосферата в салона за захранващи стана твърде неловка. Можеше да се очаква, че всички ще бъдат на заседанието на кралския съвет, но не. Толкова много погледи. Не можах да се отпусна. Затова те ми позволиха да доведа захранващия тук. — Тя се озърна наоколо. — Къде се дяна той? Е, ето го. — Майка ми излезе в коридора и се върна в стаята, като побутваше пред себе си един човек в замаяно състояние, малко по-голям от мен. — Седни на онова кресло, аз ей сега ще дойда. Скочих възмутено от дивана.